Не ти се сърдя!

    Един сън се случи наяве, все още се случва и ако зависи от мен, бих искал завинаги да се случва! Дори това да е единственият сън, който ще сънувам! Толкова е хубаво и малко странно е, защото сънувам  летаргичен сън с отворени очи. Една невероятна среща, нашата среща, закъсняла не може би, а страшно много закъсняла, събуди неподозирани асоциации в мен, почти невероятни за двадесет и първия век.

  Гледам лицето ти, лице от  икона, а виждам цветя разцъфнали пред скромна къщичка, препускащи из прерията мустанги цвилят бясно и развяват буйни гриви, чувам камбани да бият някакъв вселенски химн, тържествен и гръмогласен, вулкани пеят балада за нашата космическа самота! И после, в тишината чувам гласовете на планетите.

  За да чуеш, трябват уши чуващи, за да видиш, трябват очи виждащи, а да запееш вселенско песнопение трябва сърце да имаш огромно! Като Вселената! Едва тогава се добива усещането, че си човек, прегърнал планетата на самотните хора!

  Твоята извънземна самота е съизмерима с моята …, затова не ти се сърдя!