вторник, 19 май 2015 г.

Умно куче



  Разговорът стана непренудено в магазина на "Екоасорти". Бивша колежка, с  която отдавна не се бяхме  виждали, купи три хляба. Попитах я:
  -  Гости ли очакваш?
  Какво ли ме интересуваше, но афинитетът ми към екзотичните "птици" пак ме подтикна  към ръба на пропастта, в която отдавна очаквах да падна и все не падах. Оперението няма нищо общо с вътрешното съдържание; хлябът бил за кучето, та кой кани току-така гости в тези трудни времена!
  - Куче ли имаш? - попитах с неодобрителен тон, какъвто ми е навикът.
  Отговорът беше обявяване на война:
  - Че то е по-умно от тебе, бе! - ни в клин, ни в ръкав изтърси екзотичната "птица".
  Е, допускам, че може да има и от мен по-умни мъже, но не и това куче. То е по-умно само и единствено от чорбаджийката си.
  Екзотична госпожо, обадете ми се някоя вечер, когато съпругът Ви трайно отсъства от града и Вие сте сам-самичка в апартамента, да дойда  на гости и си поговоря с Вашето умно куче.
  С нетърпение очаквам телефонното обаждане и онзи сладък „разговор”…!

събота, 2 май 2015 г.

С у п е р м а р к о в



  За да не си мислите, че сам съм се нарекъл, прекръстил, преименовал от Марков на Супермарков,  за  да  няма  и  за  напред  никакви  съмнения  или  пък  обидни намеци по този въпрос, ще разкажа как се случи.
  По времето на куфарната търговия, когато започнах частен бизнес с дрехи и китайските стоки правеха първите стъпки на нашествието си в България, имаше два проблема.
  Единият беше, че търговците на едро бяха предимно араби или китайци, които отскоро бяха в страната ни и не знаеха все още добре български, но изумително бързо го научиха, а другият беше нашето незнание на техния език, а още по-малко знаехме какво правим; все под страх да не сбъркаме в нещо при разговорите с тях, да не купим скъпо непродаваема стока, защото бяхме отскоро в занаята и още не знаехме какво и как да кажем или пък купим. Та кой беше виждал дотогава толкова разнообразна стока, събрана на едно място. В същото време гледахме с подозрение на всеки, с когото имахме вземане-даване, страх ни беше да не ни измамят.
  Имаше само едно нещо, в което нямах никакво съмнение; когато влизах в магазин на едро, още от вратата казвах доста авторитетно:"Добър ден!"
  И така, веднъж в седмицата отивах в София, влизах в магазини и магазинчета около Женския пазар, десетки пъти на ден казвах "добър ден", "добър ден" ..., но един прекрасен ден, останах без "добър ден". 
  При един арабин, от когото често пазарувах, още щом влязох в магазина,  всичките му работници, също араби, станаха прави, поклониха се и казаха хорово: "Добър ден!" Бях много изненадан; това беше моята реплика, в един момент си помислих дори дали това не е някакъв нов вид подигравка, за която още не съм чувал, но хората бяха усмихнати, усмихнах се и аз, казах си обичайния поздрав и се насочих към новата им стока. Много ми харесаха едни детски летни коплекти, попитах за цената на едро и когато ми я казаха, неволно промърморих:
  - Хубави са, но са много скъпи!
  Отговориха ми:
  - Скъпи са, защото са маркови!
 Тук пък аз казах с лека горчивина в гласа и някаква неосъзната носталгия:
  - И аз съм Марков, ама файда йок!
  Понеже са мюсюлмани, пробутах им две турски думи, които значат "полза няма". Собственикът на магазина се изправи, пусна дрехата, които държеше в ръцете си и рече усмихнат:
  - Господине, Вие не сте марков. Вие сте супермарков!
  Е, знаех си, че не съм кой да е, но чак дотам! И попитах заинтригувано:
  - Защо бе, господине? 
  Отговорът беше гръмогласен:
  - Вие сте единственият българин, който поздравява, когато влезе в магазина!
  Чухте ли; единственият българин! Хареса ми оценката, която ми присъди с лека ръка арабина, дори много ми хареса и когато дойде време да търся никнейм за Скайпа си, реших да се покажа с името Supermarkov!

Името на мама - Урокът!


 
   Слушах  разговорите,  които  се  водеха  от  моите  съседки,  насядали  по  скамейките  около желязната маса пред входа на блока ни; все вечните оплаквания от болести, от малките пенсии и безсънието. Отдавна  ми се искаше да чуя нещо нечувано около тази маса и днес то се случи.
  Бисито имаше гостенка от Пловдив, бившата и сватя беше дошла да се видят и тя за кратко време смени темата на разговора.
  Измами ли я! Обадил се неин познат от Калофер, помолил я да купи ваучър от 50 лева, да го отвори и продиктува цифрите на някакъв непознат телефонен номер. Направила каквото трябва; така се прави, приятел е това, не какво да е! Когато се срещнали след време, той отрекъл да се е обаждал и едва тогава жената разбрала, че измамена. То не става веднага ясно!
  Тук не се сдържах и се намесих в разговора:
  - Как се оставихте да ви излъжат, била сте главна счетоводителка?
  Жената ми изнесе лекция, която аз тогава не разбрах, а в последствие се оказа, че всъщност това е урок:
  - Господине, тези хора са професионалисти, не ги подценявайте!
  Ако има нещо, което никога не съм подценявал, това е професионализма. В моето битие винаги съм смятал професионализма за висш творчески стадий; много добро обучение плюс талант!
  Всичко било отработено до подробности; диалектния говор, интонацията на гласа, дори паузите между отделните думи. Бих го нарекъл превъзходно свършена работа, ако не ставаше въпрос за престъпление.

петък, 1 май 2015 г.

Моите другарки и ...


  Толкова ли е странно познанството ми с този госпожа, че учуди дори Колегата Стефан; тази жена е много красива, категоричен беше той, след като ме видя да разговарям с нея, а след разговора го оставих няколко минути да се наслаждава на собствената си преценка. Тогава го осведомих, че е председателка на кварталната организация на БСП и той изпадна в недоумение,  равно почти на шок. Така може би трябва да гледаме едни на други, но освен че сме политически противници, ние сме и противоположни полови индивиди.  Това беше от наша страна.
  От противоположната страна нещата стоят още по-странно.
  - Моите другарки и другари не говорят нищо лошо за теб – няколко пъти, в различно време, ми казваше моята позната тези думи, като че ли се опитваше да успокои мен, а тях да оправдае.
  Аз никога не съм съм се съмнявал в  тяхната антипатия. Малко е да се каже, че не съм се съмнявал; бях сигурен в това. Не разговарях с тях, не ги поздравявах, не отговарях на поздравите им, дори не ги знам кои точно са те, но с председателката им бяхме добри познати, бих казал дори; много добри познати.
  - Не говорят нищо лошо за мен, но все пак нещо говорят - реших да изясня този въпрос веднаж за винаги - кажи ми какво говорят?
  Отговорът беше почти абсурден; не говорели, ами въпроси задавали:
  - Питат ме: "За какво си говорите с него?”
  Ето, това искали да знаят нейните съпартийки и съпартийци; за какво си говорим! Отговарям  им директно:
  - За всичко друго, но не и за политика.
  А сега спете спокойно другарки и другари. За каквото и да си говорим с Вашата председателка, това не е ваша    работа!

Мишле на шестия етаж


   Ако не бях нарушил правилата, прехвърлил мярката или както и да го кажа, все едно, нямаше да знам това, което сега знам; пенсионерките от моя квартал са жестоки същества!
  Не съм престъпил закона; просто си позволих на вечеря да си налея още една чаша червено вино, после още една и като че ли нещата бяха предварително програмирани.
  Тъкмо бях отпил първата глътка от третата чаша, погледнах към пода и какво да видя; едно мишленце, голямо колкото палец ме гледаше в очите. Неволно възкликнах;  самотните хора рядко имат посещения:
  - Кой си ти, бе? - и станах прав.
  Може би горкото мишле за пръв път виждаше толкова близо до себе си човек в пълния му ръст, така се изплаши, малките му като точици очички примигваха, но инстинктът за самосъхранение му подсказа правилния ход. По най-бързият начин се завря под мивката и ме остави в недоумение; как тези малки животинчета се покатерват чак на шестия етаж, защото това не е първия случай, какво търси точно в моя апартамент? Може би приятел търси, а аз не знаех как да го посрещна това неканено гостенче. След третата чаша реших да му попeя. Песни много, но тогава бях в ерата на Ганкината песен и започнах с нея:
                           Изсуши ме, Гане умори ме,
                           направи ме, Гане суха вейка!
                            Ганке, мо-о-о-о....!
  Колко песни му изпях не помня, не знам и дали те му харесаха, но последвалите    събития изместиха тези естетически и интелигентски заблуди на заден план; на следващия ден се оказа, че са прегризани и двата проводника на LAN кабела и нямам връзка с Интернет. Така става, когато пееш песни на госта си, но не се сещаш да го нагостиш. Кабелите са любимия десерт на мишките.
  Професионално бях готов за такава повреда, едно елементарно запояване с поялника на два проводника, но на следващия нощ мишлето беше изгризало четири сантиметра от кабела; кой ще повярва на думи, но ако покажа направената снимка, това вече е друго нещо! Моят приятел Румен ми повярва без снимка, но аз бях длъжен да му я изпратя. Ще я изпратя и на всеки, който иска да я види.
  За да уловиш мишле трябват три неща; капан за мишки, примамка и естествено живо мишле. За капан се отправих към къщата на Ганка в другия край на града, за примамка купих храна за декоративни рибки, заредих системата и към 22 часа вечерта капанът хлопна; мишленцето беше хванато.
  На другия ден, когато слязох с капана в ръце, насядалите по пейките около масата пред входа на блока, в който живея, все госпожи от „голямото дубрутру”, което значи, че са от съседни блокове и мястото им съвсем не е пред нашия вход, като видяха мишлето веднага започнаха да ме поучават; една изсъска:”Убий го!”, друга рече:”Удави го в кофа с вода!”, трета:”Смачкай го!” Само на кол да го набуча не ме посъветваха, нито пък на кръст да го разпъна. Казах им, че ще го пусна да си ходи по-живо, по-здраво. Не! То щяло да влезе в техния блок!  Не!!! Моето „НЕ!!!” е по-силно! Пуснах го!!!
   Как да го убия, та преди две нощи аз песни му пях!

Последователи