Автостоп


     Р а з к а з
    В колата беше топло и уютно, а отвън, по покрива и стъклата, водните капки почукваха, сякаш вятърът пръскаше с шепа безброй сачми. Чистачките сновяха ритмично напред-назад, като изтриваха прозрачни полукръгове.
  - Какво време, а? - шофьорът се взира в пътя, който започваше да изкачва някаква височина и през цялото време нещо си говори - в такова време да не си отвън - доволен е, досещам се аз, и му е радостно на душата.
    А аз съм мълчалив и мрачен. Не че дъждовното време ми влияе по някакъв начин, не. Просто приликата между този човек и едно познато лице ми се струва много
подозрителна. Вслушвам се в думите му; затова си вземал спътници, да имало с кого да си поговори. "Значи в таксата за превозването влиза и любезният разговор със собственика на автомобила", усмихвам се вътрешно, а външно показвам нежелание да се възползвам от поканата за разговор, така деликатно изразена от шофьора.
  - Не ти ли е забранено да вземаш пари от пътниците - наивно попита селянинът от лявата ми страна.
    Музейна рядкост! Облечен в груби шаячени дрехи, такива вече и по селата не се намират, може би този е последният. Когато говори, тромаво маха с ръце, сякаш по този начин по- свободно изразява мислите си, а лакътят му, кокалест и остър, при всяка негова дума се забива в гръдния ми кош.
  - Какво да ти кажа, забранено е, но гледам, времето се застуди, всеки бърза да се прибере навреме, какво да ги правя. Вдигат ръка хората, място има, вземам ги. Пък и аз
искам, като си отида, да изпия едно коняче, не е ли така -изкашля се два-три пъти, но не се разбра, настинал ли е или тепърва ще настива.
  - Така е - съгласи се селянинът с тон, с който би казал и "не е така".
    На този въпрос отговорът е ясен. От самото начало на  пътуването стискам в дланта си монета от един лев. Чакам  подходящ момент, а кой момент е подходящ и аз не знаех,
за да я пусна в шепата на шофьора. Мъжът от първата  седалка се размърда, разкопча кожуха, извади издут портфейл и небрежно подаде пет лева. Пуснах монетата в  джоба си. Откъде-накъде портфейлът на  някого си ще ме  кара да примигвам от неудобство. Вече много добре знаех  кога е подходящ момент; той ще протегне ръка, а аз ще му подам монетата. Това исках като компенсация - да протегне ръка.
  - Много даваш - каза шофьорът.
  - Не е много - вдигна ръка мъжът с кожуха, сякаш искаше да се възпротиви на евентуален опит да му бъде върната банкнотата, нещо, което не последва - ако не ме беше взел, утре губя надница от трийсет лева.
  - Какъв си ти, бе? - чуди се собственикът на автомобила, а с него и ние тримата.
    На задната седалка сме трима. От другата ми страна седи симпатично младо момче. През цялото пътуване тихо си  подсвирква някаква мелодийка, но сега прекрати свиренето,  наведе се към ухото ми и тихо попита: "Тридесет лева ли каза този?" "Да", кимам му.
  - Как какъв? - прави се, че не е разбрал мъжът с кожуха.
  - Какво работиш? - подсказа му селянинът.
    И той за пръв път чуваше за надница от тридесет лева на ден.
  - Мозайка, фаянс, каквото падне.
    Дъждът продължава да чука по тавана и прозорците на колата и по шосето се стичаха вече мътни поточета, надиплени от едрите капки. На шофьора нещо му докривя. Не искаше, изглежда, да бъде по-назад от човек, когото вози в собствената си кола.
  - И аз не съм за оплакване. Къща на два ката имам в града, лозето ми е декар и половина, а пък вилата е истинска горска къщичка. Като в приказките - много му хареса това сравнение, усмихна се и повтори - също като в приказките.
  - А деца имаш ли? - попита селянинът.
    Много умело доведе разговорът до неща, с които и той можеше да се похвали.
  - Имам една дъщеричка - отговори шофьорът.
  - А аз трима сина имам. И на тримата вдигнах двуетажни къщи. На нас не ни трябва град. И на село ни е добре.
  - Заради детето се преместих в града, да се изучи. Завърши  училище с отличен и от там започна лошото. Искаме да следва,  а тя - не, ще следвам само,ако се омъжа за Павел. Ето, пропусна годината.
    Сега и селянинът подаде двата лева. Шофьорът ги мушна машинално в джоба си.
  - Нека се жени - рече селянинът.
    Разговорът стана мъчителен за шофьора. По лицето му пробягваха сенки като на човек, излъган в очакванията си, но аз вина за тази работа нямам. Ако неговите планове се осъществяват, на друг някого мечтите няма да се сбъднат. На този Павел, например...
  - Как така да се жени? - разсъждаваше на глас шофьорът - ами следването? Каква ще е тази женитба, тя в университета, а той в някакъв завод. Не ми го побира акълът.
    Извади пакет цигари, предложи на мъжа с кожуха и двамата запушиха мълчаливо. Димът от цигарите изпълваше постепенно тясното купе, сякаш плетеше синкава преграда между двете седалки. Симпатичното момче понечи да каже нещо, погледна ръцете си и заканително премълча. Едва сега ги забелязах - бяха груби, мазолести ръце.
  - Щом на една заплата чака, за никъде не е - обади се мъжът с кожуха - друго си е частното. Изтупай една мозайка за два дена, вземи шейсет лева и си гледай животеца.
    Шофьорът взе кураж от думите му, обърна се и рече:
  - Нямам право като родител да се водя по детски акъли, не
е ли така? - като че ли сам се съмняваше в правотата си.
  - Разбира се, че си прав, напълно прав - съгласи се мъжът с кожуха.
    Не беше ясно, дали въпросът се отнася и за задната седалка, а би трябвало, поне затова, че отзад имаше двама представители на "детските акъли".
  - Така е - сърдито отговори селянинът, недоволен, че хем си плати превоза, хем трябва и да се съгласява.
    Мълчах, не заради това, че под наем живея и на една заплата чакам, не. Засега нямам намерение да разрешавам проблемите му в конфликта с натрапника Павел, но по-късно
непременно ще побеседваме с Хамлет-баща на любимата му тема: "Така ли е или не е така?" Симпатичният младеж също мълчеше.
  - Вие двамата какво ще кажете? -продължаваше да разпитва шофьорът, обърнал разговора в някаква забавна игра – така ли е или не е така?
    Младежът извади два лева, пресегна през рамото му и ги пусна върху коленете му:
  - Плащам си превоза и не желая да ми се устройват разпити.
  - Ще отговоря по-късно - казах полупредизвикателно-полудипломатично - трябва добре да си помисля.
  - Мисли си - пренебрежително рече собственикът на автомобила  и ме изключи от играта като слаб противник.
    Навлязохме в участък от пътя, който беше в ремонт, но все пак проходим. Само пред една голяма локва спря, страхуваше се да не попаднем в дупка, пълна с вода. Селянинът слезе,намери от някъде дълга пръчка и измери дълбочината на локвата.
  - Няма и педя вода - каза той, като се вмъкваше в колата, целият мокър.
    Когато отново излязохме на шосето и нямаше вече опасност да попаднем в дупка, пълна с вода, шофьорът пак се обърна към младежа, за да продължи играта "така ли е или..."
 - Ако ми кажеш прав ли съм, ще те превозя безплатно. На, вземи си парите - през рамо подаде банкнотата, хваната между два дебели пръста.
 - Върви по дяволите, подлец такъв - избухна симпатичното момче и дръпна дръжката на вратата. - Спри колата, искам да сляза.
    Шофьорът стъписано натисна спирачките и гумите изпискаха като подплашени птици. Младежът слезе и тръшна след себе си вратата. Колата моментално потегли и скоро моторът захърка ритмично. Мълчахме, докато пред очите ми изскочиха светлините на някакво село. Селянинът слезе, но стоеше на мястото си, сякаш се двоумеше да тръгва ли или да изчака учтиво колата да потегли първа.
  - Довиждане! Инат момче, ей! - каза той и изчезна в тъмнината.
  - Ама глупак, а! - косеше се собственикът на автомобила - ама и аз - обърна се той към себе си - двуетажна къща, вила като горска къщурка, глупости. Имам една съборетина, а лозето - половин декар келемя.
    Мъжът с кожуха се опита да каже нещо, но шофьорът злобно го погледна - нали той го подведе с тази надница от тридесет лева.
  - Познава ли го някой? - не беше трудно да се досетим за кого става дума. - Знае ли му някой името? - питаше той, обзет изглежда от някакви съмнения.
  - Откъде да знам - троснато отговори мъжът с кожуха.
    Спирачките отново изпискаха, колелетата поднесоха и се озовахме на сантиметри от канавката. Мъжът с кожуха се изплаши и хвана с две ръце главата си, без малко да я блъсне в предното стъкло, а собственика на автомобила направи остър завой и поехме по обратния път. Дъждът упорито валеше.
    Едва когато изкачихме височината, в светлините на фаровете попадна самотната фигура на младежа - мушнал ръце в джобовете, с вдигната на сакото яка, крачеше с ожесточение.
                                                                    КИРИЛ   МАРКОВ

  Публикуван в "Макове", брой 2 от 26 февруари 1981 г., месечно издание на в. "Сливенско дело" за литература.

Последователи