Р а з к а з
Голите тела на летовниците останаха назад.
Ние тичахме, Катерина и аз, по морския бряг, вълните весело плискаха по босите
ни крака и старателно заличаваха следите от стъпките на двама бегълци. Тук
брегът е висок и скалист, назъбен с остри камъни. Изкачихме се бавно нагоре,
докато стъпихме на най-високата скала. Гледахме с Катерина корабите, които
постепенно се смаляваха и бавно изчезваха зад синята черта на хоризонта.
Загорялото и от слънцето лице се съсредоточи. Очите и гледаха замечтано в
дълечината и си мислех дали не оживяват в нея детските копнежи по тайствени
приключения в дълечни страни. В този момент аз не съществувах. Не съществуваха
и чайките, които понякога прелитаха с крясъци над скалите. Съществуваше само
морето, широко,огромно. Това беше нова, непозната черта от странния и характер.
Катерина се
усмихна неопределено и тихо проговори:
- Какво голямо
море...
Че морето не е толкова голямо, тя знаеше
много добре, но се чувствуваше смалена, някакво миниатюрно копие на истинската
Катерина, пред огромната водна шир, която се простираше пред погледите ни, сред
високите постройки на хотелите и пъстрия човешки мравуняк. И не е чудно, че се
затъжи за малко самота,дълеч от шумното ежедневие на летовниците. Тук бяхме
сами, седнали върху острите скали, но тя не се отърси от унеса си.
- Искаш ли да ти
разкажа нещо?
- Говори ми, Стеф,
искам да ми говориш - каза
Катерина и острите камъни притихнаха,
заслушани в плясъка на вълните.Тоя шепот на вълните се разнасяше край нас,
звучеше в ушите ми като нещо отдавна познато, но позабравено, припявана в
детските сънища песен може би, дълечна и същеврененно близка, дълбоко в мен
трептят мелодичните и напеви. Чувах я под сребърните похлупаци на лунните летни
вечери, надвиснали над смълчаните сгради на хотелите. Долавях я в мълчанието,
което ни сближи с Катерина още при първата среща пред входа на плажа или когато
тичахме по брега, далеч от човешкия мравуняк. Навсякъде тази натрапчива мелодия
ме преследваше. Пренасям се назад, към детството, и тя става още по-натрапчива.
Чувствувах я в тишината на малкото селце, разхвърлено по северните склонове на
хълма. Къщите са схлупени и разпилени из дворища, заградени с плетища от
трънак.
Южните склонове са засадени с лозя. И ние
имаме лозе там. Малко, около декар, с дребно черно грозде, но наше. Тежко на
това дете, което няма в детството си лозе. Привечер хората тръгват по двама, по
трима с кошници за грозде, а то гледа след тях с насълзени очи и на гърлото му
засяда буца, която не може да преглътне, докато не изплаче болката си.Такива
деца никакви думи не могат да утешат.
Баща ми се връщаше от полето уморен и
мрачен, разпрягаше воловете от каруцата, хвърляше им наръч люцерна и казваше с
дрезгав глас:
- Хайде и ние да
отидем на лозе.
Вървеше полека, като човек, който няма вече
бърза работа. Аз радостно тичаш пред него и щом изтичам напред, със смях
подвиквам:
- Не можеш да ме
настигнеш, не можеш!
Мрачното му настроение изчезваше бавно,
като утринна мъгла. Лицето му се разведряваше и очите му топло гледаха
натежалите от кехлибарени гроздове лози. Поздравяваше, ако срещнем някого,
разменяше две-три приказки и отново тръгваше. Или свиреше с уста някаква негова
си песен, провлачена и тъжна, докато стигнем.
На края на лозето, до високия синор, имаше
орехче, посадено от баща ми, когато съм се родил. Вечер, щом седнехме край
софрата, майка ми ме придумваше:"Яж, защото орехчето ще те надмине".
това беше достатъчно. "Не, аз ще го надмина" - и изяждах всичко, що
ми сипеха в чинията. Затова, стигнехме ли на лозето, докато баща ми пълнеше
кошницата с грозде, аз се покатервах на тънкото стебло на дървото и протягах
ръка, за да му покажа колко съм висок. Наивно наистина, но желанието ми да
порасна повече от него трябва да е било много голямо, защото често поемах по
пътеката сам. Край мен само лози и една пътека, лъкатушеща между тях. Отгоре
къс синьо небе, като малко мастилено петно върху зелена покривка. Вървях уверен,
че пътеката ще ме изведе при него. Спирах пред орехчето, гледах предизвикателно
и му се заканвах:
- Ще видиш, ще
порасна по висок от тебе! Ще видиш!
Тръгвах си бавно назад, все още
веудовлетворен, обръщах се и размахвах малкия си юмрук.
- Ще видиш ти!
Това ми желание не се сбъдна. Докато
порасна, орехчето стана орех с дебели криви клони. Те се спускаха над лозите
като големи зелени крила и хвърляха сянка над цялото лозе. Лозите линееха под
дебелата орехова сянка и баща ми се заканваше , че ще го отсече. Но това не
стана. Орехът беше мой другар от детството и аз не исках да бъде повален под
ударите на топора.
Дойде време да замина на училище в града.
Последния ден отидох да се сбогувам с него. Той шумолеше тихо с големите си
листа, прощаваше се с глух шепот, в който долавях стаена болка, и сърцето ми се
сви, притиснато от непозната дотогава тежест. Зелената му корона важно се
извисяваше над мен. Нищо, аз отдавна му бях простил. Обещах да си спомням за
него като за добър приятел /какъвто само децата могат да имат/ и често да го
навестявам. Това си обещание не изпълних. Изминаха толкова години, а аз не съм
бил при него и не зная колко е пораснал през това време.
Катерина
слушаше мълчаливо, подпряла глава на присвитите си крака, а когато свърших,
тихо промълви:
- Искам
да го видя - завъртя глава, отначало бавно, после все по-бързо, отстоявайки
внезапно обзелото я желание с капризността на разглезено дете. Изсъхналите и
коси се разстилаха по гърба и палаво се спускаха през раменете върху заоблените
бедра.
- Кого?
- започнах да свиквам с капризите на това голямо дете Катерина, на което никога
не можеш да отгатнеш желанията.
- Ореха
-тя ме погледна така учудено, сякаш нямаше нищо по-естествено и нищо по-лесно
от това, да види ореха.В миг плановете ми за летуване, кроени толкова време и с
такова старание, рухнаха. Катерина ме гледаше с премрежени очи:
- Нали ме обичаш?
- Да вървим...
Пак
тичахме по мокрия пясък назад, към човешкия мравуняк и високите корпуси на
хотелите.
Пътувахме
с влака до най-близката спирка, оттам автобусът ни стовари до разклона, на три
километра от селото. Пътят заобикаляше хълма и разстоянието се удвояваше. Тръгнахме
пеш по пътеката. Катерина се спираше, късаше полски цветя и плетеше малък букет.
Водех я при ореха, а тя като че ли го беше забравила; късаше цветя и си
тананикаше.
Изкачихме високия синор и се спрях:
- Това е моят орех.
Орехът
радостно зашумя, листата му потрепнаха леко, погалени от мимолетен полъх и
замряха неподвижни. Кората му е набраздена като ръката на старец. Най-долните
клони са отсечени отдавна и по белезите още личат ударите на брадва.
-
Обикновен орех - разочаровано каза Катерина и посочи с ръка към близките
дървета - като всички наоколо.
Естествено, всички орехи са еднакви, но този е
моят орех, с него сме връстници, заедно сме расли. Колкото и да не ми се
искаше, трябваше да се съглася, притиснат от коравата логика на нейните думи.
Ласкаво прокарах ръка по набръчканата му кора. Тя драскаше дланта ми и разбрах
- мъжките ласки са груби, защото са мъже и дланите им са грапави.
Катерина
сконфузено се озърна и се притисна плахо към мен. Наболите и гърди ускорено се
повдигаха и отпускаха под тънката силонова блузка като два бели гълъба. По
пътеката идваше пъдарят с милиционерска фуражка на главата и преметната през
рамо карабина. Той ме позна и с престорено сърдит глас извика:
- А бе,
чудя се аз кой се шляе из лозята, а пък той бил наш Стефан! Ха добре дошъл,
Стефане.
Пъдарят
дядо Павел е брат на моя дядо. Лозето му е до нашето, както и лозята на другите
ни роднини. Не сме се виждали отдавна и той радостно ме здрависа.
- Добре заварил, дядо Павле - отговарям аз - запознайте
се с булката.
Катерина притихна от недоумение. С едва
доловима в гласа уплаха попита:
- Наистина ли, Стеф?
- Наистина.
В очите и светнаха радостни искрици, притисна
букета към гърдите си и подаде ръка.
- Добре дошла, булка.
Усмихна
се щастливо - за пръв път я наричаха булка. Целуна стареца по четинестата буза,
сложи цветята в ръцете му и се затича между лозите към противоположния край на
лозето, където се червенееха камбанките на диви макове.
Седнахме
с дядо Павел на високия синор с провесени надолу крака. Извадих пакет вносни
цигари и протегнах към него ръка. Той отказа. Дълго рови из джобовете си, извади
тютюн и огниво, сви си цигара, дебела като пура и замахна с чакмака. Разнесе се
мирис на запалена прахан. Разпитваше за града, отнел му и трите сина, останали сами
с бабичката. Добре, че внучетата идвали на гости през ваканциите, та къщата им
пак се изпълвала с деца и радост.Разказвах му за града, край машините трябват млади
хора, специалисти. Иначе машините са студени железа. Трябва човешка ръка да ги направлява
и то умело и с обич, иначе машините са мъртви. После мълчаливо пушим, дебелата
му цигара припламва на върха с огнено езиче и сякаш разгадал мислите ми, рече:
-
Гледай го, Стефане, тая година, че догодина няма да го има вече. Нови лозя ще
садим по тези места. Булгар ли му беше името. Почвата била най-подходяща за
булгар.
Катерина стоеше зад нас с букет червени
макове в ръцете, изтърва ги и наивно попита:
- Ами ореха?
- И него ще изкореним. Ще имате дърва за три
зими.
Тя
се отправи към ореха, прокара ръка по грапавата му кора, откъсна клонче с две големи листа и
се затича по пътеката. Косите и плуваха над зелените лози, лъкатушеха
между
тях, докато ги изгубих от погледа си.Събрах цветята и се спуснах да я догоня. От
синора дядо Павел поръча:
- Да дойдете на гости у дома, ей, да не ме забравите.
Настигнах
Катерина на последния завой. Седнахме на пътеката, запъхтени от тичането, край
нас лозите глухо шумоляха, а тя притискаше към гърдите си двете орехови листа.
Кирил МАРКОВ
Публикуван в
Литературен алманах "Сливенски
огньове" - 1974 г.
