Предсказанието



     Р а з к а з
    Много групи отминаха по шосето, еднакво екипирани, дебели фланели и топли полушуби, а всеки излетник си носеше собствена торбичка с ядене. От време на време се мяркаха шарени дамаджани и предаваха на общата картина още по-привлекателен вид. Особено когато някой познат ни подвикваше:"Хей, командировки, какво чакате, тръгвайте с нас!" Правех няколко крачки, за да се присъединя към групата, обаче бай Златан клати отрицателно глава, нещо като покорна благодарност и мълчалив отказ на поканата и аз неохотно се връщах на мястото си. Чакаме някого, но кого и аз не мога да проумея, а и той не си прави труд да ми обясни. Каза само едно неопределено: "Ще видиш", но от това по-топло не ми стана. Краката ми премръзнаха от студа, потропвах, за да ги стопля и започнах вече да съжалявам, че единствен от всички колеги се съгласих да го придружа. Имало традиция в завода, където сме командировани, през зимата  да  ходят  на  излет  до  манастира,  най-голямата,  а  според  мен  и  единствена
извънградска забележителност. Уважение на традицията им, ама защо и аз, дето край църква не минавам, да блъскам пътя до някакъв си манастир.
    Едва когато се зададоха началникът на цеха и лаборантката Елена, без дамаджана наистина, но за сметка на това носеха фотоапарат, бай Златан пое по шосето, без да го поканят. Дори не ме предупреди, че тръгваме, та се наложи да го догонвам, мърморейки: "Като крастави магарета се дирят тия началници", повече с облекчение, отколкото с неприязън. Скоро обаче се убедих, че не човекът с фотоапарата е причината за дългото чакане. Настигнах бай Златан и той ми прошепна: "Лепнала се е за този фотограф".
    Тези негови думи ме подтикнаха да разбера по какви признаци или постъпки на двамата ни спътници правеше заключенията си. Според мен най-невинно си вървяха двамата, той препасал фотоапарата през рамо, на всички обещаваше снимки. Мен специално така щял да ме снеме, че да се виждала камбанарията на манастира. Наместваше го пред очите си, за да фотографира лаборантката Елена, тя заемаше подходяща поза до някой зелен бор, но снимка не се получаваше. В следващия миг фотографът казваше, уж с безкрайно съжаление: "Извинявай, апаратът не е зареден".Уверяваше ни, че щом стигнем на поляната, ще сложим лента и ще  увековечим образите си. И аз така схващах присъствието на фотографа в групата, само камбанарията не искам да се вижда на снимката; не ща камбанария. Така и бай Златан обясни, не само на мен, но и на двамата ни спътници: "Ще се фотографираме с Ленчето за спомен". Не  съм  съгласен,  от  камбанарията  се  отказах,  не искам и Ленчето; не ща такъв спомен.
    Продължавах да наблюдавам групата, но не забелязах нищо осъдително в поведението на човека с фотоапарата и лаборантката Елена. Бай Златан напразно се опитваше да и обясни как ще застанат двамата, за да станела снимката по-хубава и все не можеше да я заинтересува. Страшно ме дразни прекалено голямото му самочувствие, от три години работим заедно и все не мога да свикна. И сега всеки поглед или жест издаваше, че съзнава превъзходството си над околните, а на тях това не им харесваше и проявяваха интерес повече към мен, отколкото към бай Златан. Той също изгуби интерес към групата, рече:"Довиждане, фотографе", и поехме по една пряка пътека. В последствие се оказа, че сме вървели три километра излишен път, но поне истинската цел на излета, да разгледаме манастира, беше вече наша единствена цел.
    На външната врата на манастира, заграден със зид, висеше катинар, хванат за два пъти усукан около дирека тел. Без да се посъветва с мен, бай Златан разви телта и отвори портата, като си говореше тихо: "Ако са искали никой да не влиза в манастира, такава паянтова врата ли ще му сложат, така ли ще го заключат?"
    Влязохме в двора. От едната страна беше църквата, а от другата  - ниска постройка с две стаи и животни като в селски двор. Кокошки кълвяха дето видят черни точки по снега, три полудиви котки настръхнаха срещу нас с изкривени гръбнаци и едно послушно куче, готово да отрие козината си в крачолите ни. И двете стаи бяха отворени, но влязохме само в едната - легло, печка и натрупани до нея дърва за горене. Пет метра навътре в двора влязохме, до вратата на църквата, и спряхме. Отново на пътя ни застана катинар, но бай Златан нямаше нито инструмент, нито кураж да го отключи.  На стената имаше надпис, но той не го погледна. Тръгнахме да излизаме, културното ни мероприятие свърши, вече щяхме да завързваме телта и катинара на местата им,  когато
пристигнаха фотографът и лаборантката Елена. Той ни помоли:
  - Почакайте да влезем и заредим апарата в стаята.
  - Няма да те чакаме - рече бай Златан - когато излизате, завържете вратата.
    Учуди ме безцеремонността му към бившите ни спътници, но те не обърнаха внимание на думите и влязоха в къщичката.
  - Защо не почакаме? Не сме любезни.
    Дълго ме гледа с поглед, изразяващ и недоверие към подобни любезности, и съмнение в здравия ми разум. После насмешливо вдигна ръка, сякаш правеше езическо заклинание, обърна се към пристройката в двора на манастира и презрително рече:
  - Предсказвам: този раб божи, фотографът, и онази безсрамница, лаборантката, няма да излязат от това свято място по-рано от един час. Ако искаш, чакай ги!
   Макар че нямаше нищо радостно за мен в думите му, почувствувах някакво облекчение, гледайки невъзмутимото му отдалечаване по пъртината, отъпкана от излетниците. От близката поляна се чуваше музика от кларнет и тъпан, примесена с весели провиквания. Самата местност имаше весел вид, зелените борове, окичени със сняг, белеещите се по-нагоре върхове на планината се забиваха като фантастични бели птици в синьото небе и само сгушеното в подножието градче, огряно от зимното слънце, сякаш беше заспало на припек. Смях и викове последваха спирането на музиката. Много ми се искаше да се потопя в тази атмосфера на безгрижно веселие, да опитам виното от пъстроцветните пластмасови дамаджани, но от главата ме не излизаше предсказанието на бай Златан. Не можех да устоя на внезапно породилото се желание да му дам един заслужен урок, та да не клевети друг път невинни хора. Никога не бях се нагърбвал с подобна задача, да поучавам по-възрастен от мен човек, но бях грубо провокиран и се подведох. Поисках да защитя двама души, почти непознати, ако не се смята това, че всеки обед чакаме в стола на една и съща опашка. Засега те самите ме лишаваха от тази възможност. Въпреки желанието веднага да започна поучителната си беседа с моя по-възрастен колега и началник, налагаше се да се сдържам, поне докато видя онези двамата да излизат. Бях убеден, че няма да е за дълго и скришом поглеждах ту часовника си и отброявах отминаващите минути, ту малката постройка в двора на манастира.  Времето беше тихо и когато от комина се появи дим, проточи се право на горе, сякаш да ми докаже, че някой е запалил печката и няма намерение да излиза скоро от там. Отказах се да чакам повече и бавно се приближих до поляната на веселието. В моя чест единият музикант наду кларнета, а другият задумка с необяснима ярост тъпана. Бай Златан поведе хорото с шарена дамаджана в дясната ръка, веселеше се, както той си знаеше и с това правеше настроението на околните още по-весело. А аз такава поучителна беседа му бях подготвил, но не можах да му я изнеса.
    Фотографът и Елена се завърнаха след час и половина, без отсъствието им да направи особено впечатление на излетниците. Щом ги забелязаха, разтуриха хорото и се развикаха; всеки искаше снимка за спомен. Човекът с фотоапарата вдигна двете си ръце, за да ги усмири; първа ще бъде грешницата, която преди малко беше праведница или обратно, кой както иска, така да си го тълкува."Няма святост в тая работа, няма и грях", щеше да каже бай Златан при други обстоятелства, но сега нищо не казваше, чакаше си реда, прегърнал шарената дамаджана. Същото значеше и вдигнатия за снимане фотоапарат, насочен към същото казващата усмивка на лаборантката Елена - няма святост, няма грях! Тук обаче нарушавам мълчанието и казвам: Има!!! Същото са искали да кажат и десетината снежни топки, полетели от различни страни. Една от тях улучи фотоапарата,строши го на парчета и лентата се изсипа върху снега. Фотографът се наведе да събира парчетата и се чудеше как е възможно такова нещо, та той на всички беше обещал снимки за спомен. После се сети, че им е началник и се изправи зловещо:
  - Кой счупи фотоапарата!?
    Не знам кой! Не знам и защо! Аз лично бих го строшил, загдето стана причина бай Златан да направи предсказанието си, което в последствие се сбъдна.
   



  Публикуван в "Макове", брой 4 от 29 април 1982 г., месечно издание на в. "Сливенско дело" за литература.

Коментар
     С тези няколко публикувани и още толкова непубликувани разкази завърши един мини-период от моя краткотраен творчески път. Бих казал дори, че беше провокиран неговият край,  но за това ще стане дума по-нататък.
     Първо да кажа, че почти всички, от редките ми читатели, та до един от зам. главните редактори на в."Сливенско дело", в началото ме отъждествяваха с главния герой на моите писания. Искам да предпазя сегашните си читатели (ако все още някой ме чете)   от тази грешка; в спомените ми  "аз"  съм авторът, а в разказите -  "аз"  е литературният
герой. Моля Ви, не ме мислете за толкова наивен! Не съм!!!
     Може би ще попитате  защо тогава съм писал по такъв начин? Мислех си, че сляпата вярност на много от пишещите тогава мъже и жени към БКП, Съветския съюз или към разни местни политически идиоти не е достатъчно, трябва да се пише и за морала в човешките отношения, но така да е казано, по един наивистичен начин, че да не се стигне до обвинения в някаква тенденциозност. Освен това, мен лично ми харесваше начина ми на писане, и целта, която преследвах. И тогава, и сега искам едно и също нещо; да има човешки морал в отношенията между хората.
     Много ли искам, Уважаема(и)?
     Един-единствен разказ написах на друга тематика, но това стана при много специални обстоятелства!

 
      

Последователи