Да победиш Непобедимия !
Част първа
Организационен
въпрос
С п о м е н
В края на 1974 г. събраха участниците
в Клуба на младата художествено-творческа интелегенция на специално събрание в
Клуба на културните дейци, за да сме решели някакъв организационен въпрос.
Присъстваше и един нов член, млад мъж,
когото бях виждал вече и знаех кой е, понеже беше идвал на последните две-три
сбирки на клуба. Събранието се ръководеше лично от представител на Окръжния
съвет за изкуство и култура, в случая - Мария Николова.
Още
първите и думи бяха изненадващо ясни за
човек, заемащ такъв пост:
-
Другари, Вашият председател Васил Чапразов досега добре си вършеше работата, но
от братския Съветския Съюз се завърна другаря Божидар Пачинов - тук гласът и
премина във фалцет от щастие, че може да ни съобщи толкова "важна" новина
- който завърши в Москва Литературния институт "Максим Горки", затова
предлагам да изберем него за председател.
Настъпи
грозно мълчание; не знам какво са си мислели другите членове на клуба, не си
спомням и кой какво каза, помня само, че по едно време станах и напомних:
- Другарко Николова, Вие самата казахте, че
Васил добре си е вършел работата, но ние не знаем дали Божидар изобщо ще върши
някаква работа...
Тя ме
прекъсна най-безцеремонно:
-
Не!!! Ще гласуваме!
Тук ще си позволя да кажа, че Божидар
Пачинов допусна грешка, макар че едва ли е моя работа да давам съвети на човек,
учил не къде да е, а в Москва. Според мен, ако имаше поне малко житейски опит,
може би щеше да знае, че група млади хора, определени по някакъв критерий като творческа
интелегенция на окръжен град, не може да бъде третирана по такъв примитивен
начин. Като видя, че няма интусиазъм в членовете на клуба, трябваше да стане и
каже примерно така: "Другарко Николова, нека не избързваме, да се опознаем
с другарите, а после пак може да се върнем към този въпрос". Вместо това
той стоеше мълчаливо на мястото си с такова самонадеяно и високомерно
изражение, сигурен в своята победа, сякаш искаше да каже: "Непобедим
съм!"
Гласуването беше анонимно и
когато се провериха гласовете, имаше
само два гласа за Божидар Пачинов, всички други бяха за Васил Чапразов.
На следващия ден Клубът на
Младата художествено-творческа интелегенция беше закрит със заповед на Окръжния
съвет за изкуство и култура по сценария на извесната народна мъдрост; като не
щете мира (Божидарчо), на ви секира. Макар и само с два гласа "за",
победи Божидар Пачинов, Непобедимия.\
След
15 години;
Благодарности !?
К о м е н т а р
Тази случка изглежда е била
важен момент в живота на г-н Васил Чапразов и той я споделя в статията си
"Здрасти, аз съм!", публикувана в бр.65 на в. "Сливенско
дело" от24 август 1990 г. Цитирам: "Не
издържаха веднаж Нела Червенпеева, бог да я прости, сливенска поетеса, и Кирил
Марков, тогава от изявените млади сливенски разказвачи, изправиха се срещу Мария Николова и
секретаря на ОК на ДКМС, поискаха обяснение за предложението им да се смени председателя.
Победиха, срещу жалките аргументи, ..."
Не
мога да се съглася с констатацията, че съм победил; аз бях победения!
След още 20 години;
Писмен отговор !
К о м е н т а р
Искам да изясня следното
обстоятелство; опитах се да защитя Васил Чапразов с няколко безсилни думи, но
нищо не се получи. Защитих себе си, собственото си аз, като не премълчах на
опита за диктат. Истински го защитиха членовете на клуба, които гласувахме за
него, макар че половината бяха партийни членове.
Позволявам си да им въздам
справедливост за тази тяхна рицарска постъпка, от която и до ден
днешен се чувствам горд, че бях член на този клуб. В противен случай, ако те бяха подкрепили предложения фамозен
номенклатурен кандидат, щеше да ме е срам от себе си и никога не бих споменал в
каква унизителна ситуация бяхме поставени всички ние, в това число и самият
Божидар Пачинов.
Същите комунистически
номенклатурчици, които тогава сътвориха този позорен шедьовър, след 10 Ноември 1989 г. набързо смениха
баретите тип "Че Гевара" с капиталистически бомбета, отрекоха се от
"братския Съветски Съюз"; сега тяхна любима сестра стана АМЕРИКА.
Вива Америка!!! Viva USA!!!
Само едно нещо не мога да си
обясня все още; защо американците допускат в държавата си такива абортирани "роднини"?!
Тяхна си, американска работа! Да им е честита новата "рода"!
Литературен конкурс
К о м е н т а р
По време на Литературните
празници "Сливенски огньове" се провеждаше и литературен конкурс за
млади автори, на името на Цветан Зангов.
До 1975 г.
не бях участвувал в него и ако исках да го спечеля, трябваше да побързам;
приближавах вече въздрастовия максимум, позволяващ
правото на участие. Няма да шикалкавя повече; исках реванш!
На клубно ниво претърпях(ме)
тотално поражение, най-вече по политически причини, но сега имах намерение да
си опитам силите и на литературния фронт. Беше ми напълно ясно, че главен
конкурент ще ми е пак Божидар Пачинов. И
той млад, и той амбициозен!
Реалностите тогава бяха, трезво
погледнати, в негова полза. Беше завършил литературен институт, а моята длъжнаст
по това време беше организатор по свързочна дейност и ремонт на УКВ апаратура,
една чисто техническа професия. И ако не ме познавате, сигурно си мислите, че
трябва да съм бил луд. Не, не съм бил; бях млад и самонадеян!
Ако исках да спечеля какъвто и
да е конкурс, с тези мои разкази на морално-етични теми нямах никакъв шанс;
печелеше прозата (и поезията) за социалистическото строителство, БКП, партизанщината,
Втората световна война. Затова, като виждах противника си и знаех
предпочитаните от него теми, реших че и аз трябва да избера някоя от
горепосочените, за да бъдем поне по темата равнопоставени. Тази моя стратегия
щеше да бъде голяма изненада не само за него, но и за другите участници; едва
ли някой е предполагал, че мога да изляза от обичайната си тематика. И така
темата беше избрана, жанра също, но най-трудното тепърва предстоеше!
Дебют
С п о м е н
Да участваш в конкурс с готов
разказ беше много лесно. Съвсем друго е да участваш за пръв път, да искаш не
само да спечелиш конкурса и то с ненаписан още разказ, но и да победиш
определен противник, наречен условно Непобедимия.Това предизвикателно прозвище още повече
разпалваше желанието ми за реванш, което в определени моменти граничеше с
отмъстителност. Понятие си нямах по това време с какво точно се бях заел.
Обикновено пишех разказите си,
когато ме осени подходяща идея и нещата ставаха някак си от само себе си.
Описвах времето, в което живеех и проблемите, които мислех, че е важно (за мен)
да показвам. А пък и не бързах за никъде.
В случая, обаче, много бързах,
защото крайната дата за предаване на разказите за участие в конкурса неумолимо приближаваше,
а аз още не знаех какво точно ще пиша. С часове стоях над белия лист, без да
напиша нито ред и когато това ми омръзнеше, тръгвах по кривите улици на кв.
"Двата аслана", където тогава живеех, вървях с ръце в джобовете,
бавно и без посока и от главата ми не излизаше все един и същ
въпрос:"Защо, когато толкова силно желаех да напиша разказ по
предварително зададена тема, нищо не се получава?" И досега не знам
отговора, но направих едно важно откритие за собствения си творчески процес;
добрите (според мен добрите) идеи и решения най-често ме спохождат, пак ще
повторя, когато скитам по улиците, бавно и без посока.
При една такава вечерна разходка
по безлюдните улици; бях започнал вече силно да се съмнявам, че ще изляза скоро
от тази неочаквана творческа криза, в главата ми сякаш камбанен звън възвести
края на всичките ми съмнения; имах вече ясно очертан сюжет. По най-бързия начин
се прибрах в квартирата си, грабнах белия лист и започнах трескаво да пиша...
