Р а з к а з
Утринната мъгла бавно се спускаше от върха,
разкъсваше се и лягаше в дола. Слънцето изскачаше срещу нас и полустъпканите
камъни по шосето блестяха като стъклени късове. Валякът на бай Доню се влачи тромаво към моя, спрян до фургона и когато се изравня-ват, той извика като цял се подава
от кабината и потрива краищата на рижите си мустаци:
- Как е хазяйката?
- Добре е - отговарям без да го погледна.
Бай Доню не мирясва. Обръща се назад и гласът
му кънти надскърцането на камъните под валяка.
- Не пита ли за мен?
- Пита за баба ти - и ме е яд, че не мога
избегна тези срещи, нито пък да го накарам да млъкне.
А той се смее. И така по цял ден. Валяците сноват напред,
назад, аз се сърдя, а той се хили. Впрочем мен постоянно ме е яд на някого. На бай Доню съм сърдит
заради хазяйката.Къде са неговине четиридесет години, къде нейните двадесет и
три. Може дъщеря да му бъде. Най-много ме е яд, когато рече: "Будала си ти, не
знаеш да използваш". И на строителите ме е яд. Няма ли най-после да
довършат блока, че да си отдъхна. А то иначе живот няма.
Откакто хазяйката остана сама, бай Доню все за нея ми подмята. Да
съм го заведял, уж случайно, да се запознаел. А тя заради мъжа си, че е отишъл да
живее при друга жена,намрази целия свят и изобщо не искаше да чуе, че на
земята има мъже. Не смеех да се мяркам пред очите и, а камо ли да заведа бай Доню.
Така беше в началото. После очите и се стоплиха едва забележимо
и обидата угасна в тях. В края на всеки месец, когато и занасях нейните двадесет
лева, тя ме гледаше ту като крадец, влязъл в сърцето и чрез взлом, ту като
прилъстител, дошъл да покорява зажаднялата и за мъжка ласка плът. А аз бях, както
ме наричаше бай Доню, един наивен квартирант, който редовно си плаща наема в края
на всеки месец.
Вечерта лежах в леглото си, без да подозирам, че през тази нощ ще се
случат неща, които ще променят целия ми живот. На вратата се почука припряно и чух
гласа на хазяйката, глас, с който вика, когато е сигурна, че в стаята няма
никой:
- Излез, някой гони кокошките.
Докато навличах панталоните, си спомних предупредителните
погледи, които тя ми хвърляше при редките ни срещи по двора и невинните
подмятания, че кокошките,
някак много странно, изведнаж
престанали да снасят яйца. Правех се, че не
разбирам навиците и. Уверявах я, че това е вероятно така, защото си нямат
петел. Тя също се правеше, че не разбира намека и казваше, че тия подмятания сах
най-малкото неуместни за случая. След това ме гледаше още по-предупредително.
Излязохме на двора. В кокошарника не се виждаше нищо. Трите кокошки възбудено куткудякаха. Запалих вестник и влязох
вътре, без капка обида да е останала в мен. И как иначе. Хазяйката е жертвала
дни наред почивката си, за да следи кой влиза в кокошарника, с надеждата,
когато излизам с яйцата в джобовете, да ми каже с ледено-подигравателен глас:
"А, значи ти си крадецът". И в момента ми беше даже съвестно, че и отнемах
това малко удоволствие.
Най-после открих, там където камъните са
малко поразместени, свит на кълбо таралеж. Откъде и защо е дошъл в двора на хазяйката
и до днес си остава загадка за мен.Насочил острите си бодли във всички посоки,
той отказваше да излезе и сякаш беше недоволен, че сме нарушили нощния му
покой. Избутах го с летвата
навън, а той най-нахално се връщаше отново в кокошарника. Щом го видя, хазяйката
извика:
- А, значи
ти си крадецът - не гледаше таралежа, а мен - но аз бих могла да ти простя.
Вероятно забравила, че крадецът е таралеж и на него му е безразлично
дали му прощават или не, тя още дълго му говори. Призоваваше за свидетели
звездите, които бяха единствените незаитересовани от създадената
ситуация и ни гледаха отгоре, безразлични към признанията на моята хазяйка. Накрая тя отново увери крадеца, че му е простила, а на него
му беше безразлично, както и на мен.После стояхме мълчаливо, аз,
хазяйката
и таралежът, звездите ни гледаха все така, а пък и защо не; какво ги интересуваха
нашите земни работи. Те си имаха небето, а всяка звезда своя орбита. На небето
нямажилищна криза и никой не им влиза в сърцето чрез взлом.
А на земята е друго. Хазяйката имаше схлупена къщурка в покрайнините
на града.Аз имах вноска за апартамент и вече пет години очаквам да бъде завършен,
за да се преместя от тясната квартира, която имам, все пак, по
благоволението на хазяйката.
Изведнъж ми хрумна, че таралежът ми е съквартирант. Цял месец живя
при кокошките, без да плаща наем, но това си е негова, таралежова работа. Тия
работи се харесват на бай Доню, но аз ги възприемам, нито неговите
философии, нито таралежовите работи. Гледах го. С тия
настръхнали бодли ми приличаше на нахален квартирант. Помислих
си, че мога да стопля тия студени звезди и таралежи само с една искра от моя
огън, но се страхувах, че ще изгорят, несвикнали с човешката топлина. Не помня, мислех
ли или говоря в тая лятна нощ, в която звездите ни гледаха от
небето и
примигаха като виновни.
Всичко щеше да свърши дотук. Щях да си вляза в стаята, хазяйката
щеше да се прибере в къщата си, а таралежът щеше отново да се свре в кокошарника, там
където камъните са малко поразместени. Всичко щеше да завърши
така, но нещо ме задържаше навън и сякаш ми се искаше да повярвам, че наистина
съм крадецът, на когото хазяйката се кълнеше, че му е простила. Тя също не бързаше да
се прибира. Ръцете и се увиха около врата ми и чувах в ухото си
шепота и:
- Нищо ли не разбираш, глупако?
Косите и закриха звездите и полазиха по лицето ми. Понесох я на ръце към стаята и се мъчех да си спомня крадец
ли съм или не.
Крадците бяхме двама. Таралежът беше този, който
изяждаше яйцата, но
преди залавянето му на местопрестъплението бях аз. Мен гледаха с предупредителен
поглед и на мен намекваха, че кокошките, някак много странно, изведнъж
престанали да снасят яйца. Тя не може да обича таралеж, а каза: "Обичам
те, крадецо". Не знам защо, но и аз се почувсвах малко ограбен.
Всъщност кой е крадецът? Таралежът? Аз или хазяйката? Звездите
или кой? Някой влязъл в сърцето и чрез взлом и отнел съня и ....
Звездите ни гледаха от небето, безразлични към нашите земни
работи и сякаш ни се присмиваха или това бяха мислите ми: "Ние светим с чужда
светлина". "Краката ти са студени", шепне в ухото ми
хазяйката и косата и мирише на сапун. "Вие искате да светите със
своя", хилят се отново звездите. "Освен хляба, светлината, трябва
ни и човешка топлина", отговарям пак в мислите. "Иначе сме живи таралежи".
Още утре, преди мъглата да започне да се спуска към дола и валяците
да сноват напред-назад, ще го питам: "Кажи, бай Доньо, хора ли сме или
таралежи?" А той ще се чуди какво да ми отговори, защото и той
си е един жив таралеж, но не знае това. Но ако пак ми спомене за
хазяйката, ще му го кажа.
К и р и л М А Р К О В
Публикуван
в Литературен алманах
"Сливенски
огньове" - 1973 г.
Т а р а л е ж
С п о м е н
Таралежът, главен герой на разказа ми "Таралежи" не е авторска
измислица и аз не живеех в покрайнините на града, а почти в центъра, квартал "Двата
аслана". Бях нещо като квартирант на леля си Мария, сестра на баща ми,
но думата "леля" ми се струваше много слаба, показва само роднинска връзка, а
за да изразя, освен тази връзка, благодарност и възхищение, когато се обръщах към
нея, казвах и "Мадам".
Зад новопостроената къща имаше запазен един зид от стара постройка и
там беше направен импровизиран кокошарник с няколко кокошки. Те изведнаж
престанали да снасят яйца и леля ми сподели с мен, като с близък роднина,
тревогата си; по никакъв начин не съм бил заподозрян. Не мина много време и една
привечер чухме кудкудякания и отидохме да видим кой краде яйцата. Така намерихме
таралежа.
Наблизо до нас
живееше още една Мария, казваха и Бояновата Мария, по името на мъжа и Боян.
По-късно я прекръстиха на Мери Кокарешкова.
Когато отпечатаха разказа ми, като всеки
автор и аз не исках да остана анонимен и се похвалих на Мерито. Тя го прочете, на
мен нищо не каза, отишла, обаче, при леля ми
и рекла: "Маро-о-о, да знаеш
Кикито (аз съм, така ме наричаха тогава) какви лоши работи е писал за
теб". И се започна ...
Бяхме насядали с няколко съседки на недовършената ограда на двора и
леля ми, безкрайно огорчена от моята постъпка, ме подхвана:
- Кики, бива ли да пишеш такива лоши работи за
мен? – и цялата компания клатят укорително глави.
Само такава неприятност не бях очаквал.
- Мадам, не са лоши работи и това не се отнася
за теб.
- Нали аз съм ти хазяйката?
- Да, ти си.
- Е?
И все в тоя дух продължиха репликите ни в този роднински разговор.
Не се наложи да си търся нова квартира, размина ми се, но Бояновата Мария остана без
тълковател. Много я беше страх да не я обидят, а пък тя да не
разбере, че са я обидили и затова идваше да ме пита разни
неща.
Когато за пореден път дойде на консултация и рече:"Кики, един колега
ми каза, че съм била много семпла, тази дума обидна ли е?" моят отговор
беше: "Мери, тази дума и аз не я знам!"
Нещо и за съдбата на таралежа. Разказах за неговото появяване
на една моя приятелка, Нела Червенпеева, тогава все още млада поетеса, която
много обичаше всякакви животни, тя дойде и го отнесе със себе си.