Таралежи


  Р а з к а з
    Утринната мъгла бавно се спускаше от върха, разкъсваше се и лягаше в дола. Слънцето изскачаше срещу нас и полустъпканите камъни по шосето блестяха като стъклени късове. Валякът на бай Доню се  влачи тромаво  към моя, спрян  до фургона и  когато се изравня-ват, той извика като цял се подава от кабината и потрива краищата на рижите си мустаци:
 - Как е хазяйката?
 - Добре е - отговарям без да го погледна.
  Бай Доню не мирясва. Обръща се назад и гласът му кънти надскърцането на  камъните под валяка.
 - Не пита ли за мен?
 - Пита за баба ти - и ме е яд, че не мога избегна тези срещи, нито  пък да го накарам  да млъкне.
   А той се смее. И така по цял ден. Валяците сноват напред, назад, аз се сърдя, а  той се хили. Впрочем  мен  постоянно  ме  е  яд  на някого. На бай Доню съм сърдит заради хазяйката.Къде са неговине четиридесет години, къде нейните двадесет и три. Може дъщеря да му бъде. Най-много ме е яд, когато рече: "Будала си ти, не знаеш да използваш". И на строителите ме е яд. Няма ли най-после да довършат блока, че да си отдъхна. А то иначе живот няма. Откакто хазяйката остана сама, бай Доню все за нея ми подмята. Да съм го заведял, уж случайно, да се запознаел. А тя заради мъжа си, че е отишъл да живее при друга жена,намрази целия свят и изобщо не искаше да чуе, че на земята има мъже. Не смеех да се мяркам пред очите и, а камо ли да заведа бай Доню.
   Така беше в началото. После очите и се стоплиха едва забележимо и обидата угасна в тях. В края на всеки месец, когато и занасях нейните двадесет лева, тя ме гледаше ту като крадец, влязъл в сърцето и чрез взлом, ту като прилъстител, дошъл да покорява зажаднялата и за мъжка ласка плът. А аз бях, както ме наричаше бай Доню, един наивен квартирант, който редовно си плаща наема в края на всеки месец.
  Вечерта лежах в леглото си, без да подозирам, че през тази нощ ще се случат неща, които ще променят целия ми живот. На вратата се почука припряно и чух гласа на хазяйката, глас, с който вика, когато е сигурна, че в стаята няма никой:
 - Излез, някой гони кокошките.
  Докато навличах панталоните, си спомних предупредителните погледи, които тя ми хвърляше при редките ни срещи по двора и невинните подмятания, че кокошките,
някак много странно, изведнаж престанали да снасят яйца. Правех се, че не разбирам навиците и. Уверявах я, че това е вероятно така, защото си нямат петел. Тя също се правеше, че не разбира намека и казваше, че тия подмятания сах най-малкото  неуместни за случая. След това ме гледаше още по-предупредително.
  Излязохме на двора. В кокошарника не се виждаше нищо. Трите кокошки възбудено куткудякаха. Запалих вестник и влязох вътре, без капка обида да е останала в мен. И как иначе. Хазяйката е жертвала дни наред почивката си, за да следи кой влиза в кокошарника, с надеждата, когато излизам с яйцата в джобовете, да ми каже с ледено-подигравателен глас: "А, значи ти си крадецът". И в момента ми беше даже съвестно, че и отнемах това малко удоволствие.
  Най-после открих, там където камъните са малко поразместени, свит на кълбо таралеж. Откъде и защо е дошъл в двора на хазяйката и до днес си остава загадка за мен.Насочил острите си бодли във всички посоки, той отказваше да излезе и сякаш беше недоволен, че сме нарушили нощния му покой. Избутах го с летвата навън, а той най-нахално се връщаше отново в кокошарника. Щом го видя, хазяйката извика:
- А, значи ти си крадецът - не гледаше таралежа, а мен - но аз бих могла да ти простя.
  Вероятно забравила, че крадецът е таралеж и на него му е безразлично дали му прощават или не, тя още дълго му говори. Призоваваше за свидетели звездите, които бяха единствените незаитересовани от създадената ситуация и ни гледаха отгоре, безразлични към признанията на моята хазяйка. Накрая тя отново увери крадеца, че му е простила, а на него му беше безразлично, както и на мен.После стояхме мълчаливо, аз,
хазяйката и таралежът, звездите ни гледаха все така, а пък и защо не; какво ги интересуваха нашите земни работи. Те си имаха небето, а всяка звезда своя орбита. На небето нямажилищна криза и никой не им влиза в сърцето чрез взлом.
  А на земята е друго. Хазяйката имаше схлупена къщурка в покрайнините на града.Аз имах вноска за апартамент и вече пет години очаквам да бъде завършен, за да се преместя от тясната квартира, която имам, все пак, по благоволението на хазяйката.
  Изведнъж ми хрумна, че таралежът ми е съквартирант. Цял месец живя при кокошките, без да плаща наем, но това си е негова, таралежова работа. Тия работи се харесват на бай Доню, но аз ги възприемам, нито неговите философии, нито таралежовите работи. Гледах го. С тия настръхнали бодли ми приличаше на нахален квартирант. Помислих си, че мога да стопля тия студени звезди и таралежи само с една искра от моя огън, но се страхувах, че ще изгорят, несвикнали с човешката топлина. Не помня, мислех ли или говоря в тая лятна нощ, в която звездите ни гледаха от небето и
примигаха като виновни.
  Всичко щеше да свърши дотук. Щях да си вляза в стаята, хазяйката щеше да се прибере в къщата си, а таралежът щеше отново да се свре в кокошарника, там където камъните са малко поразместени. Всичко щеше да завърши така, но нещо ме задържаше навън и сякаш ми се искаше да повярвам, че наистина съм крадецът, на когото хазяйката се кълнеше, че му е простила. Тя също не бързаше да се прибира. Ръцете и се увиха около врата ми и чувах в ухото си шепота и:
 - Нищо ли не разбираш, глупако?
  Косите и закриха звездите и полазиха по лицето ми. Понесох я на ръце към стаята и се мъчех да си спомня крадец ли съм или не.
  Крадците бяхме двама. Таралежът беше този, който изяждаше яйцата, но преди залавянето му на местопрестъплението бях аз. Мен гледаха с предупредителен поглед и на мен намекваха, че кокошките, някак много странно, изведнъж престанали да снасят яйца. Тя не може да обича таралеж, а каза: "Обичам те, крадецо". Не знам защо, но и аз се почувсвах малко ограбен.
  Всъщност кой е крадецът? Таралежът? Аз или хазяйката? Звездите или кой? Някой влязъл в сърцето и чрез взлом и отнел съня и ....
  Звездите ни гледаха от небето, безразлични към нашите земни работи и сякаш ни се присмиваха или това бяха мислите ми: "Ние светим с чужда светлина". "Краката ти са студени", шепне в ухото ми хазяйката и косата и мирише на сапун. "Вие искате да светите със своя", хилят се отново звездите. "Освен хляба, светлината, трябва ни и човешка топлина", отговарям пак в мислите. "Иначе сме живи таралежи".
  Още утре, преди мъглата да започне да се спуска към дола и валяците да сноват напред-назад, ще го питам: "Кажи, бай Доньо, хора ли сме или таралежи?" А той ще се чуди какво да ми отговори, защото и той си е един жив таралеж, но не знае това. Но ако пак ми спомене за хазяйката, ще му го кажа.
                                                    
                                                                К и р и л     М А Р К О В

Публикуван в Литературен алманах
"Сливенски огньове" - 1973 г.

                                            Т а р а л е ж
                                           С п о м е н
  Таралежът, главен герой на разказа ми "Таралежи" не е авторска измислица и аз не живеех в покрайнините на града, а почти в центъра, квартал "Двата аслана". Бях нещо като квартирант на леля си Мария, сестра на баща ми, но думата "леля" ми се струваше много слаба, показва само роднинска връзка, а за да изразя, освен тази връзка, благодарност и възхищение, когато се обръщах към нея, казвах и "Мадам".
  Зад новопостроената къща имаше запазен един зид от стара постройка и там беше направен импровизиран кокошарник с няколко кокошки. Те изведнаж престанали да снасят яйца и леля ми сподели с мен, като с близък роднина, тревогата си; по никакъв начин не съм бил заподозрян. Не мина много време и една привечер чухме кудкудякания и отидохме да видим кой краде яйцата. Така намерихме таралежа.
  Наблизо до нас живееше още една Мария, казваха и Бояновата Мария, по името на мъжа и Боян. По-късно я прекръстиха на Мери Кокарешкова.
  Когато отпечатаха разказа ми, като всеки автор и аз не исках да остана анонимен  и  се похвалих на Мерито. Тя го прочете, на  мен нищо  не  каза, отишла, обаче, при  леля  ми
и рекла: "Маро-о-о, да знаеш Кикито (аз съм, така ме наричаха тогава) какви лоши работи е писал за теб". И се започна ...
  Бяхме насядали с няколко съседки на недовършената ограда на двора и леля ми, безкрайно огорчена от моята постъпка, ме подхвана:
 - Кики, бива ли да пишеш такива лоши работи за мен? – и цялата компания клатят укорително глави.
  Само такава неприятност не бях очаквал.
 - Мадам, не са лоши работи и това не се отнася за теб.
 - Нали аз съм ти хазяйката?
 - Да, ти си.
 - Е?
  И все в тоя дух продължиха репликите ни в този роднински разговор. Не се наложи да си търся нова квартира, размина ми се, но Бояновата Мария остана без тълковател. Много я беше страх да не я обидят, а пък тя да не разбере, че са я обидили и затова идваше да ме пита разни неща.
  Когато за пореден път дойде на консултация и рече:"Кики, един колега ми каза, че съм била много семпла, тази дума обидна ли е?" моят отговор беше: "Мери, тази дума и аз не я знам!"
  Нещо и за съдбата на таралежа. Разказах за неговото появяване на една моя приятелка, Нела Червенпеева, тогава все още млада поетеса, която много обичаше всякакви животни, тя дойде и го отнесе със себе си.

Последователи