Д.п.Н. - част втора


                                                            Да победиш Непобедимия!
                                                                        Част втора                          

                                                                    Чичо Анатолий
     Р а з к а з
    От върха на хълма, детето наблюдаваше пътя, който лъкатушеше из полето като сива лента, пресичаше на две места реката и отново поемаше между нивите. Сред черните угари зловещо се белееха малки буренясали островчета, сякаш за да напомнят, че техните стопани не се завърнаха от фронта. Земята беше напукана и зажадняла за ласките на  дъжда. Пътят стигаше до хоризонта, а зад него, детето знаеше, е селото ва Другоселеца, когото вчера за пръв път видя. Влезе неочаквано в двора им, целият потънал в прах. Левият му ръкав беше празен до лакътя и подгънат нагоре, стигаще чак до мишницата му.
    "В къщи ли е стопанката?" - попита нерешително, а когато майка му се показа на вратата, почтително свали каскета си.
    После дълго приказваха, седнали край ниската софра. Майка му скришом поглеждаше към дъното на стаята, откъдето детето със свито сърце слушаше разговора им. Нещо ново щеше да се случи в техния дом или вече се е случило. Когато стана, Другоселецът спря поглед върху снимката, окачена на стената. Двама мъже във войнишка униформа, седнали край бряг на река, се усмихваха.
    "Е-ех" - въздъхна Другоселецът, удари с каскет по коляното си и излезе.
    Майка му се затвори в стаята, детето чуваше сподавени хлипания и се досещаше какво се беше случило. Баща му не се върна, останаха сами, а волът умря, преди да засеят нивата. Безизходицата я тласкаше към отчаяние, а отчаянието - към повторна женитба. До късно през нощта детето се въртя в леглото, съчиняваше писмо, а нямаше на кого да го напише. "Освен - затаи дъх то, толкова неизпълнимо и същевременно примамливо беше това хрумване, - освен...на чичо Анатолий. С татко те са като братя". Думите му се изплъзваха, трудно заставаха по местата си и колкото и да напрягаше ума си, подреди само началото:"Чичо Анатолий..."После заспа, покорено от съня.
    Сутринта се събуди с чувството, че не е свършило нещо много важно. Сети се - писмото. Станала рано, майка му беше приготвила торбичката с ядене и шише вода. Знаеше, че ще посрещне Другоселеца, ще му посочи нивата и цял ден ще търчи от синор до синор. За пръв път го изпращаше с чужд човек. На пътната врата силите и не стигнаха, скри лице в престилката си, за да не изхлипа от болка и побягна назад.
    От селото до хоризонта не се виждаше жив човек. Детето напипа снимката в пазвата си. Незабелязано я беше откачило от стената, докато майка му се суетеше из стаята. Стара войнишка снимка, с надпис отзад, на който буквите едва личаха."Поздрави от фронта" - Атанас и Анатолий. Надписът продължаваше: "С Анатолий сме като братя", пишеше баща му, а под него друга ръка беше изписала със ситни букви дълечен адрес.
    Детето редеше думите наум, подреждаше ги в изречения, но писмо не се получаваше. "Чичо Анатолий, татко не се върна от войната. Майка се омъжи..."
    По пътя се зададе каруца, човекът едва се забелязваше пред два бели вола, а след тях се къдреше сива опашка прах и бавно лягаше над разораните ниви. Детето взе торбичката от земята, мушна снимката в пазвата си и се спусна надолу по стръмните склонове на хълма. "Татко и чичо Анатолий, шепнеше то, по-скоро устните му мърдаха беззвучно, те са като братя".
    Пътят беше вече близо. Детето прекоси нивите. Коравите буци пръст забавяха вървежа му. Виждаше как крачи Другоселецът. Сив прах беше полепнал по цялото му тяло. Воловете преживяха, облизваха с дълги езици черните си бърни и послушно вървяха след него.
  - Ст-о-ой! - мъжът спря воловене, но продължи да държи поводите в ръка.
    Чакаше детето да посочи пътя към нивата. Знаеше, че такива срещи носят мъка. Войната причиняваше мъката, а той я разнася със себе си. Откъдето и да мине, с тази отрязана ръка, напомня на хората за загинал син, убит баща, незавърнал се мъж. Извади недопушена цигара, сложи кибрита под мишницата на лявата си ръка и с дясната драсна клечката. Замириса на лют дим, който бавно се разсейваше и едва тогава детето видя очите му. Добри очи, мъката до дъното им стигнала. Момчето извади снимката, изтри я с длан, а пръстчето машинално се спря на бащата. Другоселецът се загледа над черните угари, сиви облаци се бяха спуснали ниско над тях. Небето предвещаваше продължителен дъжд. "Ех, Танасе, въздъхна мъжът, синът ти още те чака, Танасе". Въздрастните разбраха, война е, един оцелява, друг остава завинаги далече. По целия път от Австрия назад, през Унгария, навсякъде детски очи ги посрещаха с ням въпрос. Погребаха ги, беше април месец. А детето чакаше. Другите си идваха, а неговият баща оставаше невидян, непознат. Някой все трябва да го знае.
    Другоселецът гледаше полето, високите върби от двете страни на реката, самотната гола скала,която се извисяваше над хълма, като неща, за които дълго и много пъти му е
разказвано. Воловете отново облизаха черните си бърни, клатеха опашки и търпеливо чакаха. Детето премести пръстчето си по снимката. А чичо Анатолий? Жестока война,
псуваше мъжът, тази проклета война. Семейството на Анатолий загинало в далечна Украйна. Той стигна до Драва. Същата снимка намериха в джоба му, преди да го погребат, нямало е на кого да я изпрати. В един ден паднаха двамата - Атанас и  Анатолий. В очите на другоселеца залютя, влага изпълни трапчинките, където се събираха клепачите. Тия подивели ниви, тези мършави деца с тъжни очи, проклета война. Ще засеем нивите отново, пак ще раждат жита, но кой ще върне бащите на тези деца? Кой? Детето сочеше снимката: А чичо Анатолий? - питаха очите му. А татко? - местеше се пръстчето и спря отново на бащата.
    Другоселецът свали торбата от каруцата, извади парче корав хляб, разчупи го и подаде половината на детето. Трудно се свиква с чужд хляб, то гризеше едва-едва и сълзите му напираха. Мъжът лапаше големи залъци, сякаш искаше да го насърчи. Бузите му се издуваха, но някак с мъка преглъщаше. После нещо го задави, извърна се настрана и откачи манерката от кръста си. Дълго пи вода, избърса уста с ръкава на дясната си ръка и попита с дрезгав глас:
  - Къде е нивата?
  - Ето - посочи детето буренясало островче - нашата нива.
    Мъжът държеше със здравата си ръка плуга, той къртеше буци суха земя и черната ивица ставаше все по-широка. Детето вървеше отпред по браздата и водеше воловете, хванало въжените юлари. Спомни си за писмото и думите сякаш започнаха сами да се подреждат. "Чичо Анатолий, този човек е добър. Самотен съм, каза ми той, много самотни остави войната, момчето ми, ти не я познаваш и няма никога да я познаеш".
    Сухата пръст влизаше в обувките, бодеше краката му. Искаше да спре, но чувствуваше влажния дъх на воловете във врата си и големите копита пристъпваха застрашително. Отзад Другоселецът подвикваше: "Ди-и-й, време не остана" и гласът му, дрезгав и провлачен, подкарваше воловете още по-бързо.
    Сивото небе се спусна още по-ниско и когато заваля, нивата беше вече изорана. Мъжът хвана слабата детска ръка: "Да вървим, сине". Водните капки почукваха по коравите буци, попиваха в тях, размекваха ги и докато излязат на пътя, по краката им лепнеше, а по лицата им се стичаха малки ручейчета и оставяха след себе си бели пътеки. Каруцата чертаеше дълбоки коловози. Детето вървеше, притиснало снимката в пазвата си и съчиняваше думи за ново писмо:"Чичо Анатолий, заваля дъжд..."

                              К и р и л    М а р к о в

Публикуван:
 В. "Народен боец" бр. 21 от 23 май 1975 г.
 В. "Сливенско дело" бр. 62 от 31 май 1975 г.
 Списание "Младеж" бр. 9 1975 г.
                            

Последователи