Край старата воденица

    Р а з к а з
  Водата шуртеше по дървеното корито и с весело клокочене се вливаше в малкия вир. Тук водната струя се успокояваше и с едва доловима въздишка отдъхваше, уморена от дългия път. Слънцето пилееше лъчи по бистрата вода и на плитчините, по краищата на вира, се виждаше пясъкът по дъното.
  Воденицата, сега битов ресторант с механа, хвърляше дебела сянка над двамата мъже, седнали на брега с потопени във водата боси крака и въдици в ръце. Колелото величествено се извисяваше зад старата постройка и отегчено от бездействие, беше застинало в очакване. Реката едва влачеше оскъдните си води, заприщени някъде по-нагоре с язовирна стена и шуртеше из коритото, единствена нарушавайки тишината.
  Стоях облегнат на телените въжета, опънати през халките на забитите в земята стоманени колове, като на малък кей и тръпнех. Единият от мъжете дръпна въдицата и вече почти виждах тялото на уловената риба, но когато кукичката се показа, самотно се размахваше стръвта.
  Защо спрях вниманието си на този почти двуметров мъж с рунтави сключени вежди, под които гледаха две сини очи, нещо, което рядко се среща; такъв грамаден мъж, а пък със сини очи. Дали защото беше по-възрастен и това предполагаше, че е опитен въдичар и аз, в желанието си да погледам, преди да седна с въдицата сред тези съсредоточени мъже, исках да се поуча, ако изобщо с гледане човек може да се поучи, от неговия дългогодишен опит. Или защото бях по-близо до него и можех да следя уверените му движения, когато слагаше стръвта и замяташе с пръчката. Уви, тогава още не знаех, че няма по-проклето нещо за един въдичар, от стоенето над главата му на някой зяплю.
  По средата на вира се лъснаха тъмните гърбове на ято риби, плавно замахваха с опашки и се отправиха към мястото, където ловеше мъжът. Не се стърпях и тихо му подвикнах:
 - Гледай! Идат, идат!
  Мъжът си обърна, очите му се присвиха пресмехулно, но не погледна натам, където сочеше ръката ми. Съседът му от дясно рязко засече с пръчката, нави бързо месината и от водата изкочи дребна мряна. Махаше опашка в отчаян опит да се освободи от коварството на стръвта, но кукичката я държеше здраво. Стори ми се, че чух:
 - Екстра парче - на лицето му се изписа саркастична усмивка и често поглеждаше наляво.
  Мъжът ме погледна пак със сините си очи, примигна и подхвърли, уж тихо, но така, че да чуе онзи отдясно:
 - На бракониерите им върви.
  Онзи отдясно не остана длъжен. Прибра рибата в торбата, намести сламената си шапка на главата и измърмори под мустаците си:
 - Докато този виси над главата ти, нищо няма да уловиш.
  Тоя, дето виси над главата му, бях аз. Почувствувах се виновен за несполуката на мъжа, който ми стана още по-симпатичен, след като сламената шапка отново дръпна въдицата и една по-едра от първата риба увисна над синьозелената вода. Исках да помогна, но не знаех как. Още съм новак, дето се казва, в риболовното изкуство, едва преди седмица си взех билет и колкото да напрягах ума си, не можах да измисля нищо.
 - Може би наистина съм виновен - казах аз и пуснах телените въжета.
 - Не го слушай тоя - и като не намери подходяща дума, смигна добродушно - и ела по-близо, ако искаш.
  Слязох по стръмнината почти до него, след мен се търкулнаха дребни камъчета и цамбуркнаха във водата. Седнах от лявата му страна и забих поглед в плавката. Не смеех да шавна. Само веднаж погледнах към оня със сламената шапка и то точно в момента, когато откачаше третата мряна. Исках и моят нов приятел да извади, веднаж само, но да е нещо голямо, та тая саркастична усмивчица да застине на лицето му и кривите зъби да се скрият поне за малко.
 - Не кълве, младеж - мъжът пак извади празна кукичкаката и сложи нова стръв.
 - Ще тръгне - не знаех как по друг начин да изкажа съчувствието си и надеждата в по-късния улов. Той сложи въдицата в ръцете ми и се усмихна:
 - Опитай си късмета. Гледам те, изгаряш от желание.
  Взех въдицата, мислено изказвайки благодарността си и неуверено хвърлих, но стръвтта падна близо до средата на вира. Мъжът запали цигара, мокрите му пръсти оставяха сиви петна по бялата хартия. Димът се разнесе край мен и дразнеше ноздрите ми. Замириса на тютюн, мокрина и мочурлива вода. Плавката танцуваше, повлечена от случаен водовъртеж. Следях я с очи нато хипнотизиран, а сърцето ми тупкаше в гърдите така силно, че чувах ударите му. Времето минаваше неусетно. Мъжът допуши цигарата и смачка угарката с петата на босия си крак. Изведнаж плавката потъна. Дръпнах силно, пръчката се преви като дъга и тежината удари в ръката ми. Върнах въдицата на мъжа и той бавно завъртя ръчката. Нави месината, без да откъсва поглед от водата. Лицето му се съсредоточи и само очите под сключените вежди се усмихваха едва забележимо.
 - Едро е - каза мъжът - трябва да го поизтощим.
  Още дълго време той омаломощаваше уловената риба, като ту навиваше, ту отпускаше месината, страхувайки се да не би да се скъса от силните напъни. Накрая ми подаде пръчката, приготви кепчето и седна до мен.
 - Хайде, вади!
  Макарата трудно се въртеше. В плитчината до брега доплува и яростно се дърпаше около два килограмов шаран. Големите му люспи блестяха на слънцето като сребърни монети. Мъжът подложи кепчето, рибата се омота в мрежичката и избухна гръмогласен смях. Смееше се моят нов приятел.
 - За днеска стига - след като се насмя заразително и самодоволно, каза той. Откачи кукичката, прокара през устата и хрилете на още живата риба канапена връв и протегна
ръка:
 - Вземи го. Твой късмет е.
 - Ама защо мой - противях се аз.
  А пък и не ми беше до шарана. Отмъстих на сламената шапка и това мистигаше.
  - Вземи де. Нали ти е за първи път, все така да ти върви. На мен ми стига радостта и удоволствието, които ми достави. Такова парче рядко се хваща в тая локва. Вземай!
  Хванах неохотно връвта. Рибата още примърдваше и отваряше голямата си уста. Мъжът прибра въдицата в брезентовия калъф, сложи стръвта в кошчето и поехме срещу стръмния бряг. Оня от дясно онемя от учудване, килна сламената шапка чак до върха на главата си, изправи се и ни изпроводи с поглед, докато свихме край постройката на старата воденица. А зад нея се извисяваше колелото, застинало в очакване на пълноводие, да го завърти и размърда железните му, ръждясали от влагата стави.

                                                  К И Р И Л    М А Р К О В

  Публикуван във в. "Сливенско дело" бр. 143 от 7. 12. 1972 г.
  Публикуван в списание "Лов и риболов" бр.11 - 12 от 1972 г.

                                 Послесловие, по-скоро - последействие !
  Това е първият разказ, който публикувах. Донесе ми много радост и морално удовлетворение, разбираемо е защо, но две събития около него ми причиниха и някои малки огорчения.
  За да отпечаташ някакъв материал във вестник или списание, трябваше да го представиш написан на пишеща машина, а нито аз, нито мой приятел или познат по това време имаше машина за писане, затова се обърнах с лична молба към началника на пощата да ми разреши след работно време да ползвам служебната машина.
  Купих кутия шоколадови бонбони, взех списанието и тръгнах по стаите на администрацията. Когато отидох при един отначалниците, (няма да го спомена кой е, но ще кажа какво работеше;  подслушваше чуждите телефони) и му показах разказа си, той започна да хихика и рече: "Какво съвпадение на имената!"  И пак:" Хи-хи-хи!" Как може да му мине през ума мисълта, че заради едно съвпадение на имената, аз ще харча пари, като че ли съм някакъв Рокфелер!
  Образът на синеокия герой е описан по чертите на мой колега,  а донякъде и подчинен. Беше запален ловец и риболовец, затова когато разказът беше отпечатан, отидох у тях да му го покажа. Той много се зарадва, обаче жена му, учителка в начално училище, реагира по съвсем различен начин:"Това добре, ами заплатата? Заплатата-а-а?".   Упрекът беше отправен към мен, но за съжаление други определяха заплатите, не аз!


Последователи