Спомен
В един късен следобед, навън вече се
смрачаваше, а едната от сестрите ми все още не си беше дошла от училище. Майка
ми се притесни, рече ми: " Наш'Пена още не си е дошла" и поръча да отида да я търся.
Това е привилегия и задължение на
най-големия от синовете; овца ако се загуби, брат някой или сестра закъснее,
търся ги по един и същ начин; питам де когото срещна.
По улиците никой не беше я виждал, затова
се запътих към училището. Заварих я в класната стая сама, повтаря в несвяст
някаква дума:"Ле-лин, Ле-лин, Ле-лин". Когато я попитах защо не си
идва, тя проплака: "Ох, бате, наказана съм!"
Изпитала даскалицата сестра ми, урокът им
бил за Ленин, тя го разказала, но не могла да изрече името правилно; викала му
Лелин, затова била наказана, докато не се научи да го казва както трябва, да не
си тръгва.
Тук за пръв път в живота си превиших
правата; отмених наказание, което не бях наложил, рекох и: "Хайде да си
тръгваме, ще го учим по пътя"!
Не само, че не го научихме по пътя, дори ми
се струва, че и до ден днешен тя все още не може да го изговаря правилно, но
сега кого ли го интересува това име и
личността, която се е криела зад него!
Никого,
предполагам!!!
