Спомен
Не знам какво е да си първокласник сега,
знам какво беше по мое време. Учителят ни се казваше Боршуков, въздрастен мъж
от Карнобат, в селото живееха на квартира заедно с жена си, също учителка,
съответно с име Боршукова.
Той си имаше две особенни пособия;
показалка от пърлен дрян, дълга около метър, дебела около сантиметър и един
капан за думи, изрязана дупка в средата на бял лист във формата на правоъгълник
с височина малко по-голяма от буквите и дължина съответно по-дълга от думите.
Тези две пособия работеха в екип и
влизаха в действие само когато... не си знаеш урока.
Някои от моите съученици все още не се бяха
научили да четат, та затова заучаваха уроците на изуст, с чужда помощ, разбира
се и когато ги изпитваше да четат, те
сочеха с показалец думите в буквара, но не четяха, а декламираха. И слепец щеше
да им разгадае приструвките, а камо ли старият и достолепен на външен вид
Боршуков.Тук влизаше в действие първото пособие.
Постави капанът върху някоя дума и рече:
"Прочети ми!" Който може, прочита, който не може - мълчи. Тогава
пристигаше втория член на екипа. "Подай си ръцете с дланите нагоре!"
рече Боршука, както го наричахме помежду си, прасне ти една дрянова пръчка по
дланите, ти обърнеш ръцете, прас и по кокалчетата на пръстите. И така, докато
ти почервенеят ръцете и отдолу, и от
отгоре.
Най-лошото беше, че и на баща си не можеш
да се оплачеш. По него време доверието в учителите беше много голямо и доста
сляпо. Смяташе се, че щом учителят те е бил с пръчка, значи си заслужил да
бъдеш бит и ако баща ти разбере, тогава можеш да отнесеш от него и няколко
шамара.
Не е справедливо,
нали?
Ами-и, оплачи се
на арменския поп, ако го знаеш къде живее!
