С п о м е н
Едва ли има човек, независимо дали е млад, средна въздраст или стар,
който ще се зарадва на посрещането, когато дойде от селото си в големия град и
още не слязал от влака, ще се намери някой градски нехранимайко да извика
подире му за добре дошъл: "Е-ей, Рогач! Рогач! "Как ни разпознаваха
ли? Не че те имаха някакъв своеобразен инстинкт; просто ние си личахме от
километър разстояние.
Такова беше и моето тържествено посрещане в дълечната 1956 г., когато за пръв път
пристигнах в Сливен. Това беше демонстрация на превъзходство на родените в
града хаймани над тези, които са се родили на село. Такава беше мярната единица
тогава, бяхме разделени на две категории, едната сме ние, дошлите от селата и
другата, родените в града, наричащи себе си кореняк сливналий. Това им беше най-голямото,
а понякога и единственото качество, да са кореняци някакви!?
Така се появи едно явление, нека го наречем гражданеене; всеки искаше да
го мислят за гражданин, правеха опити да скрият селския си произход, някои дори
се срамуваха от него. Тук е мястото да ги попитам, макар и с голямо закъснение:
"Поради що се срамиш, бе будала, да се наречеш селянин?"
Не бяха съвсем сигурни хората по това време кое е по-лошо, да си
признаеш, че си от село или да си градски нехранимайко и затова вземаха
компромисното решение да изглеждат като граждани в облеклото и държанието си и
да си останат селяни в душите.
Имаше, обаче една друга порода, тайни ли да ги нарека, нелегални ли,
законспирирани ли, не знам, но много от тях и до ден-днешен не искат да
признаят, че са родени на село и приемат това напомняне като някаква обида.
Своя избор аз направих, едва когато се запознах с първите си съученици
от града и момчетата от квартала, в който живеех.
А на градските хаймани ще кажа:"Благодаря за посрещането!" Все
пак те отбелязаха моето тържествено пристигане в техния град, макар и по не
много ласкателен за мен начин.
