четвъртък, 22 април 2010 г.

Осми клас

    С п о м е н
    По мое време основното образование завършваше със седми клас. След това ме записаха да уча във Втора гимназия в Сливен,а щях да живея при леля си Мария в квартал "Двата аслана".
    Половината ни клас бяха деца от града, другата половина от различни села, но едно нещо пролича още почти от първите учебни дни; някои от гражданчетата знаеха много повече от мен и останалите селски чеда. Такова нещо не беше ми се случвало досега, на село бях все пръв, все мен хвалеха, а тук други бяха фаворитите и ако исках да стана като тях, трябваше по някакъв начин да ги настигна. За втори път в живота ми се появяваше амбиция да направя нещо, което никой не ме караше да правя, само вътрешното ми убеждение, че така трябва да постъпя. Понякога в междучасията, вместо да тичам по коридорите, както правеха много от съучениците ми, се вслушвах в разговорите на тези, които преследвах и исках да настигна.
    Те разговаряха за книги, писатели и литературни герои, за които не бях чувал и нито веднаж не споменаха някоя от книгите, които и аз бях чел. Ако исках да изляза от мълчаливото си участие в общите разговори, да не бъде вечния слушател, беше време да потърся и прочета поне част от тези прословути книги, за които те разговаряха, та когато се съберем отново, да не мълча. Не съм ням!!!Подобно мълчание за някои хора е направо непоносимо и изглеждаше, че и аз съм един от тях. Бях едва на четиринадесет години, в голям и непознат град, но вече сам движех съдбата си. Време беше да подгонвам многознаещите гражданчета.
    Влязох един ден в книжарницата под Градския съвет и когато любезно ме попитаха какво желая, срам-несрам, за пръв път щях да си купувам книга, попитах със свито сърце:
 - Имате ли някоя книга за Шерлок Холмс?
    Толкова дълго се бях подготвял за този напълно елементарен въпрос, най-вече да запомня това странно име, че когато го изрекох без да го сбъркам, направо си въздъхнах от облекчение.
 - Имаме "Баскервилското куче" - отговори усмихнато продавачката, като видя, че целия съм плувнал в пот, като че ли ме е гонило куче, по-голямо и от Баскервилското.
    Така се започна прословутото преследване. За добро или за зло, оказа се, че това е било правилното решение; може да не съм ги настигнал напълно, но поне се приближих плътно, скъсих дистанцията помежду ни, а сега мога да кажа, че може би, дори станах един от тях. Или ако не съм станал, поне се опитах да стана.

Последователи