С п о м е н
По мое време основното образование завършваше със седми клас. След това
ме записаха да уча във Втора гимназия в Сливен,а щях да живея при леля си Мария
в квартал "Двата аслана".
Половината ни клас бяха деца от града, другата половина от различни
села, но едно нещо пролича още почти от първите учебни дни; някои от
гражданчетата знаеха много повече от мен и останалите селски чеда. Такова нещо
не беше ми се случвало досега, на село бях все пръв, все мен хвалеха, а тук
други бяха фаворитите и ако исках да стана като тях, трябваше по някакъв начин
да ги настигна. За втори път в живота ми се появяваше амбиция да направя нещо,
което никой не ме караше да правя, само вътрешното ми убеждение, че така трябва
да постъпя. Понякога в междучасията, вместо да тичам по коридорите, както правеха
много от съучениците ми, се вслушвах в разговорите на тези, които преследвах и
исках да настигна.
Те разговаряха за книги, писатели и литературни герои, за които не бях
чувал и нито веднаж не споменаха някоя от книгите, които и аз бях чел. Ако
исках да изляза от мълчаливото си участие в общите разговори, да не бъде вечния
слушател, беше време да потърся и прочета поне част от тези прословути книги,
за които те разговаряха, та когато се съберем отново, да не мълча. Не съм
ням!!!Подобно мълчание за някои хора е направо непоносимо и изглеждаше, че и аз
съм един от тях. Бях едва на четиринадесет години, в голям и непознат град, но
вече сам движех съдбата си. Време беше да подгонвам многознаещите гражданчета.
Влязох един ден в книжарницата под Градския съвет и когато любезно ме
попитаха какво желая, срам-несрам, за пръв път щях да си купувам книга, попитах
със свито сърце:
- Имате ли някоя книга за Шерлок Холмс?
Толкова дълго се бях подготвял за този напълно елементарен въпрос,
най-вече да запомня това странно име, че когато го изрекох без да го сбъркам,
направо си въздъхнах от облекчение.
- Имаме "Баскервилското куче" - отговори
усмихнато продавачката, като видя, че целия съм плувнал в пот, като че ли ме е
гонило куче, по-голямо и от Баскервилското.
Така се
започна прословутото преследване. За добро или за зло, оказа се, че това е било
правилното решение; може да не съм ги настигнал напълно, но поне се приближих плътно,
скъсих дистанцията помежду ни, а сега мога да кажа, че може би, дори станах
един от тях. Или ако не съм станал, поне се опитах да стана.
