петък, 9 април 2010 г.

Да разкажеш книжка на приятел

С п о м е н
      Четенето на книжки не се смяташе за похвално занимание в селото ни, както за възрастните, така и за нас децата. Имаха си други грижи хората, току-що бяха преживели войната, после ги сполетя болшевишката колективизация, все неща зловещи, но постепенно отшумяващи и скоро нормалният ритъм на живота се завърна, макар някаква неяснота за бъдещето все още да витаеше около нас. При тази тежка ситуация, никога не би минало през ума на един баща да купи на детето си друга книга някаква, освен задължителните учебници. Въпреки това прочетох много книги, но при известни условия; вечер не ми беше позволено да чета, защото светлината от газената лампа повреждала очите, поради голямото взиране в ситните букви.
    Цената на газта също беше силен аргумент; не всеки можеше да си позволи такъв лукс, до късно през нощта лампата да свети, заради едно безполезно занимание, както мислеха много от хората тогава. Тяхната логика беше проста и ясна; те до един бяха акъллии, за какво им е да си губят времето с четене, по-големи акъллии от това, което са, не могат да станат. Такова беше всеобщото убеждение.
    Имаше едно-единствено изключение; от цялото село само бащата на моя приятел Цоню, казваше се Добри Цонев, когато отидеше в града, винаги купуваше една-две книжки на децата си. Тези негова постъпка тогава за мен беше неразбираема и необяснима, но в последствие, след години, споменът за тези дни ме изпълваше с възхищение към този неук човек, който е смятал за свое бащинско задължение да купува книги на децата си, самият той ги четеше, независимо какво другите мислеха по този въпрос.
    Всяко негово отиване в града беше голямо събитие за мен и моя приятел, съпроводено с много вълнения. Опитвахме се да гадаем каква ли книга този път ще купи баща му, за какво ли ще се разказва в нея и ред други детски притеснения от същото естество.
   Въпреки че и двамата четяхме едни и същи книги, обичахме да си ги разказваме, особено в тихи нощи, под звездното небе, надвиснало над родното ни село. Да разкажеш книга на приятел беше един вид занимание интелектуално, въпреки че тази дума все още не я бяхме чували. Повтаряхме си многократно постъпките на любимите ни тогава деца-герои и тайно се надявахме един ден и ние да извършим някакво геройство. Ето, това е едно от нещата, които не можахме да осъществим.
    Каква книга ще е тази книга, която няма главен герой, четеш, а пък не разбираш за какво става дума и най-важното - не можеш на никого да я разкажеш. Едва ли ще се досетиш, че си попаднал много рано на нея, не я харесваш, защото още не си дорасъл до този вид литература и цялата вина стоварваш върху книгата, върху автора и или пък върху тези, които са ти я подарили. Не виждаш само истинския виновник. Случи се така, че животът много рано ме срещна с подобна книга, която хем те радва, хем те натъжава.

Последователи