С п о м е н
Пристигна един ден човек от града, ходи из селото и като види насядали
пред някой вратник жени, с хурки на кръста и вретена в ръцете, питаше ги
провлачено:
- Другарки-и-и, защо не сте на работа в
ТКЗС-то?
- Болни сме, болни сме - отговаряха другарките
и продължаваха да си въртят вретената.
Ние, една група момчетии, вървим след него. Отиваме в другата махала, там
друга група жени и пак:
- Другарки-и-и...
- О-ох, много сме болни - отговарят, без да
дочакат края на въпроса.
Поехме към друг край на селото, той напред, ние като глутница малки
вълчета, вървим след него, но по едно време на мен ми омръзна цялото това
ходене насам-натам, та реших и аз да му задам един въпрос. И го попитах съвсем
човешки:
- А бе, като си толкова акъллия, защо не
отидеш ти да работиш, ами караш другите?
Все едно, че го жигосах, направо подскочи! Подгони ме, но аз съм бърз,
не може да ме стигне. Тогава смени тактиката; започна да пита болните другарки,
но те не знаели, не ме познавали, бил съм от друга махала. Намери се,обаче една
"здрава" другарка:
- А-а, този е синът на еди кой си!
На другия ден, Еди кой си и Синът му, тоест баща ми и аз, бяхме извикани
при директора. Искат да ме изключват, защотосъм изложил не само училището, но и
цялото ни село пред другарите от града. Баща ми се моли да ми простят, искренно
обещава, че повече това няма да се повтори. И аз обещах, макар и с половин
уста, та слава богу, не ме изключиха, но много строго ме предупредиха да
внимавам какво правя и най-вече, какви въпроси задавам.
Откъде да знам, че другарките селянки не били болни, а само се
престрували на такива; не им се работело в ТКЗС-то.
Откъде да знам, че ходенето като просяк от село на село да караш хората
да работят, а ти само да си клатиш крачолите, било партийна работа. Изобщо не
ми дойде на ум такова нещо.
Това мое незнание стана причина да "изложа" селото си пред не
знам кого си, от не знам къде си.
