С п о м е н
В годините на моето ранно детство всяко семество само си приготвяше
хляба. Най-често това се правеше от жените. Те замесваха тестото в нощвите, те
опалваха пещите и накрая опичаха осем-девет големи кръгли хляба, наречени по нашенски
самуни.
Спомням си нашата пещ, иззидана от тухли и измазана отвън с жълта пръст;
приличаше на огромна костенурка, заспала на двора, близо до къщата ни, с отвор,
обърнат на юг. В нея печаха, освен хляба, козунаците за Великден и агнето за Георгоьвден.
Първия ден хлябът ухаеше, беше топъл и мек, на втория вече само мек и
студен, а с времето ставаше все по-корав. Не може едно семейство, колкото и
голямо да е то, да изяде една пещ хляб за ден-два и накрая той ставаше толкова
твърд, че не беше възможно да се яде. Тогава баба ми Мария вземаше тенджерата,
наливаше малко вода на дъното, слагаше венче от лозови пръчки, а отгоре
нареждаше нарязания на филии корав хляб и накрая захлюпваше тенджерата с
похлупака и. Когато водата завреше, парата преминаваше през филиите и те така
омекваха, че вече си имаха ново име; парен хляб.
Това беше най-сладкия хляб на моето детство. След година-две построиха
обществена фурна, която всеки ден приготвяше необходимите количества за селото
топли самуни и постепенно пареният хляб беше забравен.