сряда, 17 март 2010 г.

Насъщният наш парен...

    С п о м е н
    В годините на моето ранно детство всяко семество само си приготвяше хляба. Най-често това се правеше от жените. Те замесваха тестото в нощвите, те опалваха пещите и накрая опичаха осем-девет големи кръгли хляба, наречени по нашенски самуни.
    Спомням си нашата пещ, иззидана от тухли и измазана отвън с жълта пръст; приличаше на огромна костенурка, заспала на двора, близо до къщата ни, с отвор, обърнат на юг. В нея печаха, освен хляба, козунаците за Великден и агнето за Георгоьвден.
    Първия ден хлябът ухаеше, беше топъл и мек, на втория вече само мек и студен, а с времето ставаше все по-корав. Не може едно семейство, колкото и голямо да е то, да изяде една пещ хляб за ден-два и накрая той ставаше толкова твърд, че не беше възможно да се яде. Тогава баба ми Мария вземаше тенджерата, наливаше малко вода на дъното, слагаше венче от лозови пръчки, а отгоре нареждаше нарязания на филии корав хляб и накрая захлюпваше тенджерата с похлупака и. Когато водата завреше, парата преминаваше през филиите и те така омекваха, че вече си имаха ново име; парен хляб.
    Това беше най-сладкия хляб на моето детство. След година-две построиха обществена фурна, която всеки ден приготвяше необходимите количества за селото топли самуни и постепенно пареният хляб беше забравен.

Последователи