Телефонът ми не беше звънял повече от месец, но днес той напомни за себе си. На въпроса ми кой се обажда, отговорът беше:
- Брат ти от чужбина!
Обади
се все пак, отдавна не се бяхме чували, но нещо гласът не приличаше да е на моят
брат от чужбина. Все пак се заинтересовах:
- Как се сети да се обадиш?
- От два-три дни нещо съм настинал.
Ясно,
това трябваше да оправдае променения глас. По нататък стана още по-ясно, че брат ми цял да си дойде на 24, за да си оправял
някакви много важни документи, а на мен щял да донесе много голям подарък. Изпратил ги бил по човек на моя адрес и попита дали съм ги получил. Тук го
прекъснах:
- Кой ти разреши да изпращаш на моя адрес
важни документи!
- Защо?
- Ако се загубят, кой ще отговаря?
Там били, освен важните документи, всичките
му спестявания в чужбина, 16 хиляди евро, можел съм да похарча от тях
500 евро, но това трябвало да си остане само между нас двамата, на никога да не казвам. Пак
спомена големия подарък, пак на никого да не казвам, но аз вече бях поставил
боксовата ръкавица и му нанесох десен прав удар право в лицето:
- За да не стане някоя грешка, братко, я ми
кажи името на мама?
- Ти на
родния си брат ли не вярваш, бе! - изрева гласът отсреща, явно много го е заболяло, не е очаквал родният му брат да го
посрещне така.
- На брат си вярвам, но на телефона, не!
Тук пък
телефонът се обиди, загдето не му вярвам, щракна ядосано и връзката прекъсна, но ние вече бяхме завършили разговора си.
Скъпи
"братко", ако по някаква случайност прочетеш това мое писание, приеми
го като шега, както и аз приех като шега твоят нескопосан опит да ме
измамиш!
