След пет часов
среднощен разговор по телефона, след като сме се разминали на косъм в
Зеленчуковия пазар, където пиех бирата си в едно от заведенията там, застанал с
гръб към потока купувачи (купувачи, друг път), затова не съм я видял кога е
минала, Хъни-Хъни (Honey-Honey) ми се обади по телефона чак в един часа след обяд. Уредихме
си среща на автобусната спирка в близост до блока, в който живее, срещнахме се
и тръгнахме към Градската градина, на която казват и Розова градина, макар че
вече няма нито една роза в нея. Май че преди новата ера имаше някакви рози, но
сега няма!
Седнахме на една
пейка по Централната алея, за да си починем. Хъни-Хъни изглеждаше толкова
уморена и сънлива, че направо я съжалих и предложих да я прегърна, за да си
подремне поне за малко в обятията ми.
Тя отказа:
- Да!!! Да!!! Да ни види някоя клюкарка!
Страхът от
клюкарките е панически във времето, в което живеем, затова предложих да си
подпре главата на рамото ми и поспи, макар и за няколко минути.
Пак отказа:
- Да!!! Да!!! Да ни види някоя клюкарка!
Притесненията и се
оказаха напразни; ние вече сме били видени от една доста възрастна госпожа, но
разбрахме чак когато тя се приближи. Поздравиха се приятелски с Хъни-Хъни и госпожата
попита:
- Какво правиш тук?
Докато Хъни-Хъни
измисли смислен отговор на този толкова недискретен въпрос, аз веднага я
осведомих:
- Крием се от клюкарките.
Хъни-Хъни изведнъж
се разсъни и умората и сякаш моментално изчезна. Голям грях сторих! Оказа се,
че това не е приятелка, а най-голямата клюкарка на блока, с която живеят в един
и същи вход, на един и същи етаж, врата срещу врата.
От зоркото око на тази
близка съседка не можахме да се скрием дори и по Централната алея на Градската
градина, наречена по недоразумение Розова.
