Спомен
След едногодишно отсъствие,
отново бях на родна земя, със старите си приятели, но този път нещата тръгнаха
по друга пътека. След дългата раздяла, нашата нова радостна среща ни отведе,
доста срамежлизо в началото, в мазето на единият от приятелите ми. Използваше,
че родителите му ги няма и ни заведе направо при бъчвата с червеното вино.
Мисля, че откакто баба ми Мария ме беше завела в църквата попа да ме комква,
това е първия случай да помириша отново вино, но било е писано, изглежда днес
да бъде. Да бъде!!!
Надигнахме пахарката няколко
пъти, това поне бяхме виждали как се прави и от този момент нататък нямам
спомен. Искам да имам, ама нямам!
На другият ден, вече
поизтрезнели от опиянението си, тръгнахме пак тримата по посока на мегдана и
който ни срещнеше или настигнеше, все към мен се обръщаше и все за едно и също
ме питаше:"Какво прави Пепито?"
Това беше най-голямата тайна в
живота ми дотогава, дори от двамата си приятели я бях скрил, а сега хората ме
питаха с престорено съчувствие, може и да са се подсмивали под мустак зад гърба
ми, но иначе я наричаха с гальовно име. Пепито! Обърнах се към приятелите си
изумен:
- Откъде знаят за Пенка?
Отговорът
беше ужасяващ:
- Ами ти вчера на цялото село разказа колко е
хубава.
Това коварство, червено на цвят,
ме беше накарало да издам най-съкровената си тайна, която цяла учебна година не
събрах кураж да открия на Пепито, то тук само за един час я бях разтръбил, но
не из цялото село; само на когото бяхме срещнали, те пък са разказали на когото
са срещнали и т. н. Добрите новини бързо се разчуват, лошите също!
Понеже тайната ми не е вече
тайна, да си призная и останалото. Единственото нещо, с което дадох повод да си
мисли, че я харесвам май беше едно спречкване, при което тръшнах мастилницата и
в пода на класната стая, тя се счупи, беше бакелитова, мастилото изцапа дъските
на пода, но не знам дали Пенка разбра намека.
Баща ми се беше отказал от
алкохола заради една забранена песен, под заплаха, аз бях на път да се
откажа заради една тайна, станала публична, поради неподозираното коварство на червеното вино, но не
се отказах. Просто бях избързал с няколко години; не е ми е било още дошло
времето да пия вино.
Коментар
Единствено от многоуважаемата госпожа съм искал разрешение да поместя
този спомен в блога си, тя отговори, че може, стига да е с добри чувства. И след
петдесет години, правя го с
най-най-най-добри чувства, Пепи!.
