събота, 2 февруари 2013 г.

АРХИВ - С в е т ъ т на мечтите


   И м п р е с и я
  През една пролетна вечер, по една самотна пътека тръгнаха едно момче и едно момиче. Момчето разказваше, в един миг почувствало нужда да разказва, момичето слушаше и след всеки разказ казваше:"прекрасно", а очите му сияеха, защото всичко, което казваше момчето беше наистина прекрасно. Пътеката не беше вече самотна пътека, защото по нея вървяха едно прекрасно момиче и едно момче, което казваше прекрасни неща.
  - Нощта се спускаше над селото като черна граблива птица - разказваше момчето – а старият хълм, с висок и тайствен връх, стърчеше над него като загадка, оставена от вековете.Че е стар хълма, знам от дядо си. Още когато дядо ми е бил дете, хълмът си е бил там, пак е стърчал над селото и примамвал като мечта; тръгни! Покори ме!!!
  - Чудесно - каза момичето.
  - Северните му склонове бяха голи и каменисти - продължи момчето - по тях зимно време ставаше най-дългата пързалка. Пързалката - усмихна се то - как теглеше тя с магическа сила от сутрин до вечер. И особено вечер, когато изгрее месечината и звездите накацат по небето като ято бели лебеди.
  - Прекрасно - каза момичето и поиска вълшебно перо от крилата на гордите птици, с което мислеше, че може да покори светът на мечтите.
  - Тогава е най-весело на пързалката - продължи момчето, след като обеща да донесе на момичето пера от крилата на белите лебеди - и тогава са най-силните изживявания. Понасяш се по синия лед, а вятърът свири в ушите ти. И какво от това, че често шейната пристига долу без теб. Става ти още по-весело и отново тръгваш нагоре. Панталонът ти е скъсан на коляното и от там се промъква нощният мраз, но ти вървиш...
  - А над тебе пляскат с крила белите лебеди, протягат грациозни шии и ти нашепват: върви, нагоре върви, нали! - възторжено извика момичето.
  - Не-е-е - каза момчето и за пръв път по челото му се спусна бръчка - в такъв момент чуваш гласа на майка си, която те вика да се прибираш, излязла на двора, а зад нея отворената врата на къщата зее в ноща като око на огромен циклоп. И тогава:"Довиждане пързалко, до утре сутринта, когато отново ще се върна при теб!"
  - Прекрас...О-о не! - обърка се момичето и очите му гледаха учудено.
  То не искаше никой да му отнема небето с белите лебеди и се натъжи. Момчето не искаше то да е тъжно, защото няма по-тъжно нещо от прекрасно момиче с натъжени очи и вълшебно перце от крилата на белите лебеди и всяка вечер му разказваше нови прекрасни неща. 
  Но... една вечер момичето си тръгна с наведена глава:"Довиждане!", а гласът му трепти като тетива, опъната от ръката на незнаен стрелец и макар докосната с любов, звъни с тъгата на раздялата.
  Момчето гледаше след него, с вдигната яка, мушнало ръце в джобовете, а листата на дърветата падат като огромни дъждовни капки в тъжната есенна нощ и на всеки ъгъл се е притаила болка. Пристъпва против волята си по самотната пътека, покрита с паднали звезди, които вятърът скоро ще подгони по широкия свят и му се иска да извика:"Довиждане пързалко, до утре сутринта, когато отново ще се върна при теб!" Пързалката е дълеч, там в детството, а тук си отива първата любов и то е безсилно; не може да я спре, нито да я върне отново.
  Премного прекрасни неща каза влюбеното момче на момичето, което имаше вече вълшебно перо от крилата на гордите птици и то тръгна само да покорява светът на мечтите.

Последователи