И м п р е с и я
През една пролетна вечер, по една самотна
пътека тръгнаха едно момче и едно момиче. Момчето разказваше, в един миг
почувствало нужда да разказва, момичето слушаше и след всеки разказ
казваше:"прекрасно", а очите му сияеха, защото всичко, което казваше
момчето беше наистина прекрасно. Пътеката не беше вече самотна пътека, защото
по нея вървяха едно прекрасно момиче и едно момче, което казваше прекрасни
неща.
- Нощта се спускаше над селото като черна
граблива птица - разказваше момчето – а старият хълм, с висок и тайствен връх,
стърчеше над него като загадка, оставена от вековете.Че е стар хълма, знам от
дядо си. Още когато дядо ми е бил дете, хълмът си е бил там, пак е стърчал над
селото и примамвал като мечта; тръгни! Покори ме!!!
- Чудесно - каза
момичето.
- Северните му склонове бяха голи и каменисти
- продължи момчето - по тях зимно време ставаше най-дългата пързалка.
Пързалката - усмихна се то - как теглеше тя с магическа сила от сутрин до
вечер. И особено вечер, когато изгрее месечината и звездите накацат по небето
като ято бели лебеди.
- Прекрасно - каза момичето и поиска вълшебно
перо от крилата на гордите птици, с което мислеше, че може да покори светът на
мечтите.
- Тогава е най-весело на пързалката -
продължи момчето, след като обеща да донесе на момичето пера от крилата на
белите лебеди - и тогава са най-силните изживявания. Понасяш се по синия лед, а
вятърът свири в ушите ти. И какво от това, че често шейната пристига долу без
теб. Става ти още по-весело и отново тръгваш нагоре. Панталонът ти е скъсан на
коляното и от там се промъква нощният мраз, но ти вървиш...
- А над тебе пляскат с крила белите лебеди,
протягат грациозни шии и ти нашепват: върви, нагоре върви, нали! - възторжено
извика момичето.
- Не-е-е - каза момчето и за пръв път по
челото му се спусна бръчка - в такъв момент чуваш гласа на майка си, която те
вика да се прибираш, излязла на двора, а зад нея отворената врата на къщата зее
в ноща като око на огромен циклоп. И тогава:"Довиждане пързалко, до утре
сутринта, когато отново ще се върна при теб!"
- Прекрас...О-о не!
- обърка се момичето и очите му гледаха учудено.
То не искаше никой да му отнема небето с
белите лебеди и се натъжи. Момчето не искаше то да е тъжно, защото няма
по-тъжно нещо от прекрасно момиче с натъжени очи и вълшебно перце от крилата на
белите лебеди и всяка вечер му разказваше нови прекрасни неща.
Но... една вечер момичето си тръгна с
наведена глава:"Довиждане!", а гласът му трепти като тетива, опъната
от ръката на незнаен стрелец и макар докосната с любов, звъни с тъгата на
раздялата.
Момчето гледаше след него, с вдигната яка,
мушнало ръце в джобовете, а листата на дърветата падат като огромни дъждовни
капки в тъжната есенна нощ и на всеки ъгъл се е притаила болка. Пристъпва
против волята си по самотната пътека, покрита с паднали звезди, които вятърът
скоро ще подгони по широкия свят и му се иска да извика:"Довиждане
пързалко, до утре сутринта, когато отново ще се върна при теб!" Пързалката
е дълеч, там в детството, а тук си отива първата любов и то е безсилно; не може
да я спре, нито да я върне отново.
Премного прекрасни неща каза влюбеното момче
на момичето, което имаше вече вълшебно перо от крилата на гордите птици и то
тръгна само да покорява светът на мечтите.
