четвъртък, 10 януари 2013 г.

ДИВИ КРУШИ - Мечтата на Софка

 
     Спомен
    Дивите круши, многогодишни дървета, разпръснати из нивите около селото ни, осигуряваха не само плодове за ядене, а и нещо много по-важно; през горещите летни месеци селяните, работещи по нивите си, имаха къде да оставят на сянка кошниците с яденето и бъкелите с водата. Така е било в детството на баща ми, дядо ми, на прадядо ми, на пра-пра и... така беше и в моето детство, вече по времето на злополучните комунистически ТКЗС-та.
    Когато станеше обяд, работещите на полета жени (най-вече), сядаха да похапнат под сянката, после полягваха да си поспят до към икиндия и отново поемаха с мотиките по дългите редове на блока.
    За един от тези идилични обяди съм запазил спомен, толкова години от тогава, все ме връща към постъпката на едно младо момиче, по-точно мома за женене, която в желанието си по-скоро да се омъжи, в младежката си найвност, когато седнеше да яде, изваждаше от кошницата резен хляб и бучка сирене, отхапе от хляба и близне сиренето. Да не рече някой, че много яде, ще и излезе дума, как тогава ще осъществи мечтата си да се омъжи; нали знае какви свекърви скъперници има. Тогава нямахме житейски опит, бяхме  деца  и  приемахме  този факт грубо пресмехулно, дори  често я  имитирахме как ближе сиренцето си и се кикотехме, без да подозираме нас самите какво ни очаква! Не помня вече лицето и, а името и няма да спомена, ще я нарека условно Софка.
    Горката!!!
    Когато започна механизираното обработване на земята, до вчера толкова нужните сенчести дървета станаха излишни, а освен това пречеха на тракторите и комбайните и затова бяха изкоринени. Жалко! Какво детство е това; да няма в него диви круши!
    Плодовете на тези дървета са ситни, стипцави и твърди, но все пак се използваха за ядене. Заравяха ги в хамбара със зърно и след като престояха известно време там, близо месец-два, омекваха, имаха кафяв цвят и вкус на полуизгнил ферментирал плод. Бяха една от зимните радости на моето детство!
    Същата участ сполетя и довчерашните труженици на ръчния труд; и те станаха излишни, на собствените си ниви, в собствените си села и щат не щат, поеха пътя към градовете. Къде са сега ли? Отидете в който и да е голям град, в който и да е квартален комплекс,  в  който и  да е жилищен  блок, тези  ковчези  от  желязо и  бетон,  върхът на комунистическия строителен гении и ще ги намерите там; ако не тях самите, то техните наследници.
    Горките!!!

Последователи