Спомен
Дивите круши, многогодишни дървета,
разпръснати из нивите около селото ни, осигуряваха не само плодове за ядене, а
и нещо много по-важно; през горещите летни месеци селяните, работещи по нивите
си, имаха къде да оставят на сянка кошниците с яденето и бъкелите с водата.
Така е било в детството на баща ми, дядо ми, на прадядо ми, на пра-пра и...
така беше и в моето детство, вече по времето на злополучните комунистически
ТКЗС-та.
Когато станеше обяд, работещите на полета
жени (най-вече), сядаха да похапнат под сянката, после полягваха да си поспят
до към икиндия и отново поемаха с мотиките по дългите редове на блока.
За един от тези идилични обяди съм запазил спомен,
толкова години от тогава, все ме връща към постъпката на едно младо момиче,
по-точно мома за женене, която в желанието си по-скоро да се омъжи, в
младежката си найвност, когато седнеше да яде, изваждаше от кошницата резен
хляб и бучка сирене, отхапе от хляба и близне сиренето. Да не рече някой, че
много яде, ще и излезе дума, как тогава ще осъществи мечтата си да се омъжи;
нали знае какви свекърви скъперници има. Тогава нямахме житейски опит,
бяхме деца и
приемахме този факт грубо
пресмехулно, дори често я имитирахме как ближе
сиренцето си и се кикотехме, без да подозираме нас самите какво ни очаква! Не
помня вече лицето и, а името и няма да спомена, ще я нарека условно Софка.
Горката!!!
Когато започна механизираното обработване
на земята, до вчера толкова нужните сенчести дървета станаха излишни, а освен
това пречеха на тракторите и комбайните и затова бяха изкоринени. Жалко! Какво
детство е това; да няма в него диви круши!
Плодовете на тези дървета са ситни,
стипцави и твърди, но все пак се използваха за ядене. Заравяха ги в хамбара със
зърно и след като престояха известно време там, близо месец-два, омекваха,
имаха кафяв цвят и вкус на полуизгнил ферментирал плод. Бяха една от зимните
радости на моето детство!
Същата участ сполетя и довчерашните
труженици на ръчния труд; и те станаха излишни, на собствените си ниви, в
собствените си села и щат не щат, поеха пътя към градовете. Къде са сега ли?
Отидете в който и да е голям град, в който и да е квартален комплекс, в
който и да е жилищен блок, тези
ковчези от желязо и
бетон, върхът на комунистическия
строителен гении и ще ги намерите там; ако не тях самите, то техните
наследници.
Горките!!!