Спомен
Като в сън се изнизаха годините, вече бях
около двадесет и седем-осем годишен, учех вечерно обучение в Техникум по
електротехника, но в трети курс не покривахме минимума от четиринадесет
ученика, който се изискваше и бяхме прехвърлени в задочното обучение.
Още на първите очни занятия се запознахме с
Мария, моя съученичка и много скоро приятелството ни се превърна в любов (така
си мислехме). Учебната година още не беше завършила, но ние, Мария и аз,
решихме да осъществим мечтата си; да създадем семейство и заживеем заедно.
Оставаше само една формалност; да отида в
Ямбол, за да се запозная със семейството и. И за миг не съм се съмнавал, че
това ще е някакъв акт на одобрение (или на неодобрение) от страна на нейните
родители и затова тръгнах подготвен, не просто отивах, летях към мечтата си,
ниско подстриган, прилично облечен, с
елегантен външен вид и интелигентен пламък в очите. Летях с крилата на
влюбените!
Мария ме посрещна на автогарата, отидохме
пеш до тях, запознах се с бъдещите си роднини. След кратък разпит за моите
родители, братя, сестри, седнахме на масата да обядваме.
Докато си пиехме ракията с баща и, той
спомена, че искали с майка и техните две момичета да доведат момчетата, които
са си избрали, да живеят при тях. Думите му много ме изненадаха, направо ме
притесниха. Това си беше в прав текст покана да отида заврян зет в непознат
град, да живея в чужда къща, в чуждо семейство. Такъв вариант не бяхме
обсъждали досега с Мария, клатех разбиращо с глава, но не бързах да давам
съгласие.
Не помня какво обядвахме, помня само, че
пред всекиго имаше поставено стебло чесън, с дължина от върха на пръстите ми,
та чак до лакътя, с току-що завързала малка главичка. Отхапах я, бутнах
непотребното вече стебло настрани от мен и тогава забелязах, че баща
и ме погледна неодобрително.
Огледах се около себе си и разбрах каква
е работата. Всеки хващаше стеблото на чесъна откъм главата, отгризваше листата,
после гризеше стеблото, после... последва назидателна лекция. То чесън не се
ядяло така!!! Когато човек се задомявал, трябвало да бъде къщовник, спестовник
и други подобни епитети, завършващи на "ник".
Тук плитката чаша на моето търпение преля;
преценяваха ме по един абсолютно абсурден критерии, колкото обиден, толкова и
унизителен! Гледах към Мария с надеждата, че ще ми помогне по някакъв начин да
изляза от неловкото положение, в което бях попаднал, но тя беше забила поглед в
чинията си и мълчеше.
Почувствах се като еретик, влязъл в
свещеното семейство на хора, знаещи как се яде чесън; тук аз явно не бях на
мястото си. Да стана заврян зет можех да преглътна по някакъв начин, но да
гриза на чесъна листата беше извън моите възможности; не исках цял живот,
когато хората ядат като хора, аз да ближа сиренцето като горката Софка!
