сряда, 22 септември 2010 г.

Писмото

    К о м е н т а р
    Вероятността това писмо да попадне в ръцете ми е направо фантастично малка и ако не бях постъпил по начина, по който постъпих, никога може би нямаше да разбера, че някой пише и изпраща след мен клеветнически писма. Как ли щеше да се развие животът ми по-нататък, ако не бях това, което бях.
    В писмото се казваше, че ученикът, тоест аз, е внук на враг на народа, наследил съм бил идеите на дядо си. Приложени са две "доказателства" към горното твърдение:
    Първото: Нарекъл съм техен другар от Карнобат "акъллия", тоя същия, дето го жигосах с любимия си въпрос. Тази дума не е обидна, даже издава леко възхищение към особата, за която е прикачен епитета, без да казва на ума ли се дава предимство или на липсата на такъв.
    Второто: Подплашил съм коня на председателя на ТКЗС-то, той паднал на земята, натъртил си две ребра,които още го болели.
    Моите идеи или идеите, които ми се вменяваше, че съм наследил от дядо си, вероятно политически, съществуваха само в болния мозък на селското говедо, наречено партиен секретар.
    Вървим с баща ми по улиците на Бургас на път за гарата, аз сипя грозни закани към автора на писмото, така ще направя, иначе ще направя, каквото и да измисля, все малко ми се вижда, не ме удовлетворява. Няма равностойно възмездие за обидата, която ни нанесоха на мен и моето семейство. Баща ми търпеливо изслуша всичките ми закани, но изобщо не взе думите ми на сериозно.
    Това писмо съдържаше, в контекста си, една лъжа, можем да я наречем и полуистина, една обида към рода на баща ми и мен, като негов син и една чудовищна клевета към дядо ми по майчина линия. За всяка една от тях ще разкажа подробно по-надолу, а тук ще завърша със заминаването на баща ми. Той стоеше на прозореца на вагона, аз на перона и когато влакът тръгна, спонтанно, без предварително обмисляне, обявих присъдата:
 - Няма да стъпя повече в това село, тате!
    Това успях да измисля в гнева си като отговор на обидата, която един ми нанесе, а моето отмъщение беше насочено към цялото село, родното ми село, което вече не исках да видя.
    Дълго стоях на перона, сам в морския град, моето злополучно Елдорадо, което на другия ден, за съжаление щях да напусна преждевременно и завинаги.

Кратък коментар
    В моя речник "лудият болшевик" не е обидна дума; по-скоро е похвала. В това време на тотален интернационализъм, патриотизма, а още повече - национализма, бяха позабравени и само много грубите им прояви се забелязваха. След време, когато вече бях пораснал, разбрах, че и аз на мястото на директора щях да постъпя по същия начин. Нямаше да допусна двама хлапаци да ми създават етнически конфликти, които
много лесно могат да доведат и до проблеми от същото естество.
    За съжаление моята раздяла с директора, лудият болшевик, беше завинаги. След като заминах за училището в Плевен, никога повече не го срещнах, а той беше първият човек извън моето семейство, който по една или друга причина, ме беше харесал.        Нямал съм грешка! Така е!

Последователи