К о
м е н т а р
Вероятността това писмо да попадне в ръцете
ми е направо фантастично малка и ако не бях постъпил по начина, по който
постъпих, никога може би нямаше да разбера, че някой пише и изпраща след мен
клеветнически писма. Как ли щеше да се развие животът ми по-нататък, ако не бях
това, което бях.
В писмото се казваше, че ученикът, тоест
аз, е внук на враг на народа, наследил съм бил идеите на дядо си. Приложени са
две "доказателства" към горното твърдение:
Първото: Нарекъл съм техен другар от
Карнобат "акъллия", тоя същия, дето го жигосах с любимия си въпрос.
Тази дума не е обидна, даже издава леко възхищение към особата, за която е
прикачен епитета, без да казва на ума ли се дава предимство или на липсата на
такъв.
Второто: Подплашил съм коня на председателя
на ТКЗС-то, той паднал на земята, натъртил си две ребра,които още го болели.
Моите идеи или идеите, които ми се
вменяваше, че съм наследил от дядо си, вероятно политически, съществуваха само
в болния мозък на селското говедо, наречено партиен секретар.
Вървим с баща ми по улиците на Бургас на
път за гарата, аз сипя грозни закани към автора на писмото, така ще направя,
иначе ще направя, каквото и да измисля, все малко ми се вижда, не ме
удовлетворява. Няма равностойно възмездие за обидата, която ни нанесоха на мен
и моето семейство. Баща ми търпеливо изслуша всичките ми закани, но изобщо не
взе думите ми на сериозно.
Това писмо съдържаше, в контекста си, една
лъжа, можем да я наречем и полуистина, една обида към рода на баща ми и мен,
като негов син и една чудовищна клевета към дядо ми по майчина линия. За всяка
една от тях ще разкажа подробно по-надолу, а тук ще завърша със заминаването на
баща ми. Той стоеше на прозореца на вагона, аз на перона и когато влакът
тръгна, спонтанно, без предварително обмисляне, обявих присъдата:
- Няма да стъпя повече в това село, тате!
Това успях да измисля в гнева си като
отговор на обидата, която един ми нанесе, а моето отмъщение беше насочено към
цялото село, родното ми село, което вече не исках да видя.
Дълго стоях на перона, сам в морския град,
моето злополучно Елдорадо, което на другия ден, за съжаление щях да напусна
преждевременно и завинаги.
Кратък
коментар
В моя речник "лудият болшевик" не
е обидна дума; по-скоро е похвала. В това време на тотален интернационализъм,
патриотизма, а още повече - национализма, бяха позабравени и само много грубите
им прояви се забелязваха. След време, когато вече бях пораснал, разбрах, че и аз
на мястото на директора щях да постъпя по същия начин. Нямаше да допусна двама
хлапаци да ми създават етнически конфликти, които
много
лесно могат да доведат и до проблеми от същото естество.
За съжаление моята раздяла с директора,
лудият болшевик, беше завинаги. След като заминах за училището в Плевен, никога
повече не го срещнах, а той беше първият човек извън моето семейство, който по
една или друга причина, ме беше харесал.
Нямал съм грешка! Така е!
