С п о м е н
Сред съучениците ми имаше и едно турче,
бяхме в един клас и постепенно помежду ни се създаде някакво близост.В моето
село нямаше турци, едва в Сливен се запознах с
представители на този етнос.
Впечатленията ми за тях бяха много добри и тези мои приятелски чувства неусетно
се прехвърлиха и към Хасан. Струваше ми се, че има нещо екзотично в едно такова
приятелство и съм бил достатъчно наивен, за да си повярвам.
Първата година думата му не можехме да чуем, но постепенно започна да
добива самочувствие, от една страна свикна с нас, понаучи българските думи, а
от друга умението му да се бори го открояваше между другите пехливани, но само
толкова. За нас, непехливаните, си беше и си оставаше просто Хасан. Той стана
причина много неща в моя живот да се променят по абсолютно неочакван начин.
Един следобед, по време на самоподготовката, Хасан седеше на чина си и
пишеше нещо, което сигурно е било голяма негова тайна, че беше се надвесил с
цялото си тяло над писмото, въпреки че никой от нас не се опитваше да прочете какво
пише на листа. Като минах край него, го попитах:
- Какво пишеш? - и дръпнах писмото.
Хасан с две ръце затисна листа, той се
скъса и последва гневен вик:
- Хей, гяур!
В следващия миг носът му беше разбит, кръвта шурна по ризата му и в един
момент на невнимание от моя страна, той изкочи от чина и хукна да бяга. Изобщо
не се сети, че е пехливанин. Докато го настигна, той хлътна в канцеларията на
директора и с глас реве. Брей, умира вече! Малко приструвки за подсилване на
ефекта. Точно от това най-много се страхувах, да не стигне разправията ни до ушите
на лудия болшевик, а тя стигна до очите му.
