сряда, 22 септември 2010 г.

Екзотичен приятел

    С п о м е н
    Сред съучениците ми имаше и едно турче, бяхме в един клас и постепенно помежду ни се създаде някакво близост.В моето село нямаше турци, едва в Сливен се запознах с
представители на този етнос. Впечатленията ми за тях бяха много добри и тези мои приятелски чувства неусетно се прехвърлиха и към Хасан. Струваше ми се, че има нещо екзотично в едно такова приятелство и съм бил достатъчно наивен, за да си повярвам.
    Първата година думата му не можехме да чуем, но постепенно започна да добива самочувствие, от една страна свикна с нас, понаучи българските думи, а от друга умението му да се бори го открояваше между другите пехливани, но само толкова. За нас, непехливаните, си беше и си оставаше просто Хасан. Той стана причина много неща в моя живот да се променят по абсолютно неочакван начин.
    Един следобед, по време на самоподготовката, Хасан седеше на чина си и пишеше нещо, което сигурно е било голяма негова тайна, че беше се надвесил с цялото си тяло над писмото, въпреки че никой от нас не се опитваше да прочете какво пише на листа. Като минах край него, го попитах:
 - Какво пишеш? - и дръпнах писмото.
    Хасан с две ръце затисна листа, той се скъса и последва гневен вик:
 - Хей, гяур!
    В следващия миг носът му беше разбит, кръвта шурна по ризата му и в един момент на невнимание от моя страна, той изкочи от чина и хукна да бяга. Изобщо не се сети, че е пехливанин. Докато го настигна, той хлътна в канцеларията на директора и с глас реве. Брей, умира вече! Малко приструвки за подсилване на ефекта. Точно от това най-много се страхувах, да не стигне разправията ни до ушите на лудия болшевик, а тя стигна до очите му.

Последователи