К о м е н т
а р
Едва когато отидох ученик в Карнобат, разбрах колко трудно е за селското
дете да учи в града, да живее на квартира с още едно или две деца като него, на
непознато място, при непознати хора. В неделя следобяд поемат от селото си към
града кой с каквото намери, а най-често пешком, събрани на малки групички.В
понеделник една каруца, натоварена с кошници с храна тръгваше в същата посока.
Такава беше процедурата по прехранването; три дни ядеш каквото са ти сложили в
кошницата, а в четвъртък каруцата пак идва, пълна с кошници и без да съм
надничал в чуждите тайни, мога да кажа какво имаше в тях; хляб, малко сиренце, малко
сланина, парче селска наденица, кисело мляко, няколко глави чесън и лук, и
накрая нещо сготвено, което трябва да се изяде още първия ден, защото тогава
нямаше хладилници.
Така стояха нещата през пролетта и есента; ами когато дойде зимата?
Родителите ти те осигуряват с дърва и въглища, но сам си палиш печката, чистиш
пепелта, метеш си стаята, уроците си учиш, пишеш домашни с премръзнали от студ
ръце, а ако ти остане време, може да помечтаеш за бъдещето, което оптимистично
виждаш като по-добро от настоящето си.
В събота след обяд учениците поемаха обратния път от града към селото,
отново пеш. Един-единствен автобус минаваше през четири села, сутрин към града,
вечер се връщаше обратно. Не знам как е возел, защото никога не можах да се
вредя; пътуванията ми до града и обратно винаги са били с каруца, камион или
най-вече пеш, както и пътуванията на учениците от селата след нашето, като крайното
от тях беше на разстояние двадесет и четири километра от града. Сега тези неща звучат обсурдно, но
по времето, когато прекарах десетина
дни в Карнобат като ученик в девети клас, това си беше естесвения ход на нещата и това никого не
учудваше, даже само поради факта,
че просто беше единствения възможен вариант. Освен
ако не те запишат в училище на пълна държавна издръжка. Както мен изпратиха да
уча занаят...
