сряда, 15 септември 2010 г.

Ученолюбиви чеда

     К о м е н т а р
    Едва когато отидох ученик в Карнобат, разбрах колко трудно е за селското дете да учи в града, да живее на квартира с още едно или две деца като него, на непознато място, при непознати хора. В неделя следобяд поемат от селото си към града кой с каквото намери, а най-често пешком, събрани на малки групички.В понеделник една каруца, натоварена с кошници с храна тръгваше в същата посока. Такава беше процедурата по прехранването; три дни ядеш каквото са ти сложили в кошницата, а в четвъртък каруцата пак идва, пълна с кошници и без да съм надничал в чуждите тайни, мога да кажа какво имаше в тях; хляб, малко сиренце, малко сланина, парче селска наденица, кисело мляко, няколко глави чесън и лук, и накрая нещо сготвено, което трябва да се изяде още първия ден, защото тогава нямаше хладилници.
    Така стояха нещата през пролетта и есента; ами когато дойде зимата? Родителите ти те осигуряват с дърва и въглища, но сам си палиш печката, чистиш пепелта, метеш си стаята, уроците си учиш, пишеш домашни с премръзнали от студ ръце, а ако ти остане време, може да помечтаеш за бъдещето, което оптимистично виждаш като по-добро от настоящето си.
    В събота след обяд учениците поемаха обратния път от града към селото, отново пеш. Един-единствен автобус минаваше през четири села, сутрин към града, вечер се връщаше обратно. Не знам как е возел, защото никога не можах да се вредя; пътуванията ми до града и обратно винаги са били с каруца, камион или най-вече пеш, както и пътуванията на учениците от селата след нашето, като крайното от тях беше на разстояние двадесет  и  четири километра  от града. Сега тези неща звучат обсурдно, но
по времето, когато прекарах десетина дни в Карнобат като ученик в девети клас, това си  беше естесвения ход на нещата и това никого не учудваше, даже само поради факта,
че просто беше единствения възможен вариант. Освен ако не те запишат в училище на пълна държавна издръжка. Както мен изпратиха да уча занаят...

Последователи