петък, 30 април 2010 г.

Пътят към Елдорадо

      С п о м е н
   Подадохме документи в "Училище за трудови резерви по мелничарство и хлебопройзводство" - гр. Бургас. Казах "подадохме", защото сме трима от нашето село, които "избрахме" този занаят. Хлябът се прави от свестни хора, утешавах сам себе си, а не от някакви си крадци на чужди имоти.
    Ден след ден, с нетърпение очаквахме резултатите и когато пристигнаха,се оказа, че другите двама са приети за ученици, а аз съм трета резерва. Щели да ми се обадят допълнително, така пишеше в писмото.
    Наближаваше началото на учебната година, но обещаното обаждане все не идваше. Буквално в последния момент ме записаха в гимназията, но този път в Карнобат. Имаше опастност да пропусна годината, ако от резерва,по някакъв начин не стана титуляр.
    На пръв поглед тази ситуация може да изглежда странна, но за себе си бях наясно, че за втори път пред мен се поставяше невидима преграда, която вече започваше да добива реални очертания. Първият път беше, когато бях в седми клас. В събота ме избраха с пълно единодушие за председател на Дружинния съвет на училището. Два дни след събитието, в понеделник ми съобщиха, че съм свален, вече не съм бил председател, а редови член, защото дядо ми бил кмет преди 9 септември. Аз кмет бил ли съм! Никой не ме пита при това положение дали изобщо искам да съм член. Щом те не ме искат и аз не ги искам!!!
    Според тогаващните устави, уж само събранието, което те е избрало, може да те свали, но той, уставът, не важеше, когато нареждането е от "горе". За тях може да не важи, но аз и досега съм председател на не знам какво си и си оставам такъв, докато събранието не ме свали! Как ви харесва този парадокс; сега съм пенсионер и все още по устав съм председател на несъществуваща вече пионерска организация.
    Две седмици след началото на учебната година, когато бях загубил всякаква надежда, ми съобщиха, че съм приет. Голямо чакане беше, но най-после пътят към моето бленувано Елдорадо беше открит. Не знаех какво ме очаква в морския град, само в едно бях сигурен; хлябът винаги щеше да е близо до мен, но аз вече не исках само хляб! Малко е!

Последователи