С п о м е н
След като завърших 8 клас в Сливен, през лятната ваканция се върнах на
село. Един ден майка ми и баща ми ме повикаха да сме си поговорели за моето
бъдеще.
Баща ми дипломатично попита какъв съм искал да стана? Труден въпрос,
особено през 1957 г.,
към едно петнадесет годишно дете, на което комунистите са убили дядо му без съд
и присъда. Мълча, стискам зъби, дума не продумвам. Защо ме питат, защо не
казват направо какъв ще ставам. Ще бъде каквото те кажат. Какъвто и да стана,
това ще е тяхното желание, не моето! Аз все още не знаех какъв искам да стана.
Поводът за този разговор беше мой братовчед, който завърши гимназия с
отличен, но не му разрешаваха да продължи по-нататък. Този факт оказа влияние и
върху моето бъдеще. Гимназията била хубаво нещо, но не давала занаят. Затова
родителите ми решили да ме запишат в занаятчийско училище. Предимствата били
много; безплатно обучение, безплатен пансион, едва ли не, върхът на щедростта.
Не се стърпях и се обадих:
- Няма да е хубаво това училище, тате. Може да
е безплатно, но няма да е хубаво.
Баща ми не очакваше такъв отговор. За пръв път им възразявах. Ако е имал
намерение да премълчи истинските причини, сега го изостави и рече малко ядосано:
- Нали виждаш? Всичко ни взеха, останахме с
две голи ръце. Не се знае дали ще има какво да ядем един ден. Исках да му кажа:
"Не ни взеха, тате, ограбиха ни посред бял ден",но си премълчах.
Ниви, добитък, инвентар, довчера беше наш, днес вече е общ. Той го знаеше много
по-добре, но не искаше да използва пред мен такива опасни думи.
Майка ми и тя се опита да ме утеши и
насърчи в попрището ми бъдещ фурнаджия:
- С този занаят хлябът ще е винаги близо до
тебе.
Майчина логика! И красиво казано! Хлябът ли е близо до мен, аз ли съм
близо до хляба, не е от голямо значение, най-важното за моите родители беше, че
няма да остана гладен.
