С п о м е н
На изток от селото ни се намира хълм, обрасъл с шубраци, събрани на
отделни групички. Наричаме го Бакаджика.
Един пролетен ден, с моя съсед Никола
решихме да отидем за минзухари. Взехме по един подострен кол, за да ги вадим с
луковиците и тръгнахме смело към гората.
Между селото и Бакаджика минава едната от селските реки, прегазихме я и
поехме към местата, където растат мензухарите. Това са най-ниските склонове,
там гората се разрежда и образува малки поляни, огрени от слънцето. Вървим ние,
а когато намерим това, което търсим, забиваме коловете близо до цвета на
минзухара и надигаме бавно нагоре пръстта, заедно с тревата в нея, докато се
покаже луковицата. Остава само да се почисти и запази цвета, заедно с цялото
стебло. Това е целта на операцията; имаш нещо като трофей, макар и не за дълго.
Наоколо е тихо, чуват се само песните на птиците.
Изведнаж се чу пращене от чупене на сухи клони, нещо се спускаше от
върха на хълма към нас, без да избира път, вървеше направо през шубрака.
Услушвахме се и недоумявахме какво може да е това животно, толкова силно, че да
издава такъв шум, когато върви. Много бързо взех решение и рекох уплашено:
- Никола, да бягаме! Мечка!
Никола не се плаши лесно, опитва се да ме успокоява, а по този начин и
на себе си кураж дава:
- Хм-м, мечка? Тук няма мечки.
Стоим обърнати към мястото, откъдето дойде шума, но когато се разнесе
кръвожадния рев на гладна мечка, нищо повече не можеше да ни задържи в гората.
Никола е три години по-голям от мен, на три пъти по-куражлия се правеше, а
накрая се оказа и три пъти по-бърз; направо светкавица! Докато аз изляза от
гората, той беше вече прекосил реката, седеше на един камък и дишаше на
пресекулки. Седнах и аз при него, гледаме втренчено към хълма, но от мечка няма
и следа. Вижда се, обаче, един наш съселянин, съвсем спокойно си върви и когато
дойде при нас, попита съвсем сериозно:
- Момчета, видяхте ли мечката?
Никола го изгледа из под вежди, някакво подозрение искри в очите му, но
вместо да отговори на въпроса, рече уверено:
- Брадуш, ти беше!
Брадуша тръгна бавно към селото, без да го е
грижа за нашата мнителност.
- Брадуш, признай си! - извикахме след него
двамата в един глас, но не получихме отговор.
Брадуша нито призна, нито отрече, върви си по пътя и не ни обръща повече
внимание. Аз обаче ще си призная; никога след това не съм бил толкова уплашен и
не съм бягал толкова бързо. Все пак, макар че Брадуша се беше пошегувал с нас,
ние тогава не знаехме това и тичахме като гонени от истинска мечка стръвница.
